Козунаци

Драги ми Смехурко,
Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече: – В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане! – Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане. И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен дофтаса весела дружина – тримата юначни малки патиланци. Още от вратата подскачат и викат: – Ти сам ли си тука, бате Патилане! – И баба я няма! – Ура! Патилански Великден ще стане! – Я вижте! Яйцата! Боядисани вече! – Борец ще си взема! – И за борец искам. Ти стой по-далече! – Ето го бореца! Кой иска да чука? – Дай бе, дай го тука! Но аз се намесих: – Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!
Мойте патиланци гракнаха върху ми: – Бате Патилане, ти ли си, не си ли?
Кога се научи да викаш „Не може“?
Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!
На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата. Печката подкладох. Кога се обрънах, нито един вече здрав борец не зърнах.
Но друго видяха малките играчи:
– Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!
И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха: – Оле, козунаци! Ах, колко са много!
Бате Патилане, гледай ги – изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме! Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее. – Недейте похваща! – викнах на децата. – Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!
И тозчас се втурнах.
В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана.
А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо: – Превтасали, Божке!
Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!
И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити: – Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!
В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана – мене и децата. Добре ни натупа.
Но и тя, горкана, само тесто стана!
После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…
Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци.
Но пак си е весел. Честит ти Великден! Сладки козунаци! Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Из „Патиланско царство“
Ран БОСИЛЕК