Свищовските бардаци

И сега, след толкова изминали години, все още си спомням за някогашните свищовски бардаци, така наречените днес публични домове, или домове на любовта и разврата. Те просъществуваха в нашия дунавски град някъде до 50-те години на миналия век – четири на брой и бяха доста известни. По него време Свищов все още беше един от големите търговски центрове на България и на едно от първите места по внос и износ на стоки от нашето пристанище. Живях, раснах и се учих в най-колоритната махала на града ни – рибарската. Тук се намираха няколко фабрики, занаятчийски работилници, кръчми, търговски магазини, малки и големи кафенета, сладкарници, бръснарници, големите търговски складове за всякакви стоки на богатите свищовски търговци, така наречените „маази”, четири големи двуетажни хотели с просторни ресторанти, в близост бяха жп гарата и пристанището, тук се намираше и най-живописната рибарска улица, каквато нямаха дори Варна, Бургас и Русе, а и никъде по крайбрежието на Дунав и морето. Помня, че тук бяха и от тези известни бардаци. Единият бе точно срещу гарата – големият хотел „София”, а другият – „Мангрелис” срещу входа на нашето пристанище. Другите два бяха много по-малки, единият се намираше почти в центъра на града – хан „Америка”, а другият в неговия край – известен по това време, а и сега, като „Хан Бъчва”. Днес Свищов има съвсем друга визия и тези сгради вече не съществуват.
Случката, за която искам да разкажа, а и незабравима за мен, стана в бардака на Мангрелис. Именно тук бе моето първо докосване до божественото създание, наречено жена. Беше есен, може би към края, защото времето доста се застуди, а от Дунава, носена от лекия бриз, нахлуваше гъста мъгла, която е обичайна, в този сезон, за града ни. Улиците в нашата рибарска махала бяха безлюдни, но кръчмите пък препълнени с обичайните си и редовни клиенти – рибари и хамали. Песните им, високият им говор се носеха навсякъде, а музика се чуваше само от ресторантите на хотелите, чиято клиентела беше по-отбрана – богати търговци и гости на града. Беше Никулден, а този рибарски празник се почиташе и честваше, по подобаващ начин, от всички рибари в махалата. С моя най-добър приятел Мирко отдавна бяхме решили, точно на този празник, да посетим бардака на „Мангрелис”. Бяхме проучили подробно всички детайли – цени, времетраене на сеансите и най-вече възрастта на жриците на любовта, които предлагаха услугите си на клиентите. Тази есенна вечер бе студена, а мъглата идваща откъм реката се носеше на талази. Пристанището беше на около 500 метра от нашата махала. Пътят ни минаваше през широката улица, разделяща големите търговски складове – маазите. В тъмната и мъглива вечер единствен ориентир ни бяха големите газови фенери, закачени над входните врати на складовете. Колкото наближавахме целта, усещах, как тялото ми леко започва да трепери, но не от студа, а от вълнение за предстоящата нощ. Домът на удоволствията бе двуетажна сграда, която се намираше срещу портала на пристанището, под високият хълм, на който все още се извисяваха останките от крепостта „Калето”. Този бардак бе собственост на сестрите гъркини Мангрелис, от гръцката махала на града ни. Разбрахме, че наближаваме хотела по пробляскващата червена светлинка, която се опитваше да пробие гъстата мъгла. Почти стигнахме и пред нас се откри бардакът, който бе добре осветен, а на терасата имаше закачен голям, леко поклащащ се червен фенер, показващ мястото на това прочуто заведение. В приземния етаж бе разположен големият ресторант, който в момента бе пълен с редовните си клиенти, предимно моряци от шлеповете и корабите – българи и чужденци. От вътре се чуваше тиха и мелодична музика и силен разговор на неразбираем чужд език. Отваряйки вратата на ресторанта ни посрещна носещият се като облак тютюнев дим и топъл въздух. До вратата стоеше един едър, непознат за нас българин. Огледа ни от горе до долу, замълча за минутка и ни покани да влезем, а от изпитателния му поглед аз се разтреперих още по-силно, сърцето ми се разтуптя и имах чувството, че ще изхвръкне. Последвахме го, изкачвайки едно не много широко дървено стълбище, и се озовахме пред един голям коридор с много стаи, наредени от двете му страни – врата до врата. Там ни посрещна едра силно мургава жена на средна възраст. За мое учудване това бе леля Пена от нашата махала. Толкова бях изплашен, че загубих ума и дума, гледах, като гърмян заек, ченето ми се схвана и разни мисли преминаха през простата ми кратуна. Наведох смирено глава и дори забравих да поздравя. Поведе ни по дългия коридор. Стигайки до края му ни показа две отворени срещуположни врати и най-учтиво ни пожела приятна вечер. Влязох в една неголяма стая. На срещуположната стена висеше огромно огледало, а под него бе поставена малка масичка с бяла покривка. На нея имаше гарафа с вода, чаша и пепелник. В близост беше леглото с метални табли, покрито със снежно бели чаршафи, а до входната врата висока пернишка печка на дърва и въглища, издаваща приятна топлина, ухаеща на сурови дърва. Стаята беше слабо осветена, обстановката предразполагаше за една хубава вечер. Вече не знаех защо съм тук, на това неподходящо за мен място, но не чаках дълго. Когато вратата се отвори пред мен застана стройно, русо и красиво момиче, облечено в прозрачна розова пелерина. Под нея ясно се очертаваха изваяните й женски прелести. Разкошната и коса бе разпиляна по раменете. Очите й сини като две малки езерца, лицето й бяло и леко зачервено, като божур, а гърдите й напираха под нейната феерична дреха. Две изпъкнали неголеми бели гърди, а бедрата й, като на газела. Онемях. Мълчах и гледах това божествено създание пред мен, за първи път виждах почти гола жена.
Гледайки я си спомних, че и преди бях срещал това прелестно момиче, излизайки вечер на разходка, пред кино „Киранов”. Красива, стройна, гледана от преминаващите край нея, нямаше как да остане незабелязана. И сега, когато бях толкова близо до нея, тя си остана, за мен, едно недостъпно създание. Седна на леглото, хвана ме за ръката, леко ме придърпа към себе си и ме целуна по зачервената ми буза. Мълчах и не помръдвах, бях напълно онемял, устата ми пресъхна, уплахата бе изписана на лицето ми. Тя усети моето силно вълнение, сложи нежната си ръка на раменете ми и тихо промълви: – Спокойно, не се притеснявай. За първи път ли ти е? Кимнах леко с глава, а тя се засмя, прегърна ме и впи устните си в моите. Целият треперех и не смеех да помръдна, исках целувката да продължи, постепенно започнах да се съвземам. Това, което се случи между нас, и сега, след толкова много години, е трайно запечатано в моето съзнание. Преди не можех да си представя, че ще съм толкова близо до едно такова прелестно момиче, че ще целувам и галя прекрасните й гърди, любувайки се на нейната женственост. Тя се гънеше като змия в моите прегръдки, не усетих, кога настъпи онзи блажен момент в невероятния ми първи полов акт. Имах чувството, че не съм на земята, потъвах дълбоко в нейните недра, бях в безтегловност. След всичко това мислех, че сънувам. Лежах в леглото, а тя ме целуваше нежно шепнейки ми: „Вече си мъж”. Определеното време мина неусетно. Облякох се, целунах момичето и си тръгнах. Пред вратата ме чакаше Мирко. Студът ставаше все по-силен, но аз не го усещах. Вървяхме и мълчахме. Прибрах се вкъщи призори. Повече не видях това момиче. Ходих няколко пъти на мястото, където прекарах една от най- хубавите си нощи, но нея я нямаше. Беше си заминала, дори не знаех името й, но винаги си спомням за нея, за жрицата на любовта, която ме направи мъж.
Константин Динков – Льони