Стая със спомени

Актуално Свищов започва поредица, в която ще представи млади свищовлии отдали се на словото. Първи е възпитаник на Търговската гимназия и на Академията, който в момента професионално се реализира успешно по университетската си специалност – Счетоводство и контрол. Това не му пречи, да пресъздава действителността около себе си със силата на слововото…
Сложих куфара в багажника и се качих. Мина известно време докато излезем от града и….
Загледах се в току-що падналия сняг, който бе затиснал вече изсъхналата трева по пътя. Времето бе мрачно и не успях да се насладя на блясъкът, които притежаваше всяка една пряспа в полето.
Дали заради времето или заради пътя, който ми предстоеше, успях да игнорирам всичко около мен. Чувах единствено шумът, който гумите издаваха по мокрия асфалт.
Озовах се в една стая, която бе доста голяма, но не знам защо нямаше прозорец. Срещу мен имаше само един гардероб и нищо друго. Като всяко пораснало дете, бях любопитен и реших да го отворя. Дървесината бе наядена, а при отварянето на вратите се чу пронизително скърцане. Върху мен се посипа шепа прах, която се бе натрупала с годините върху старата мебел. Явно скоро никой не бе идвал тук. Гардеробът бе пълен…пълен с моите спомени. Някои ярки, други бледи, като стара черно-бяла снимка. Повечето бяха свързани с хора, които поради една или друга причина са излезли от моя живот. Изведнъж главата ми се изпразни от мисли. Гледах втренчено ту в гардероба, ту в тъмната и празна стая и нищо. Сякаш не бях себе си. През мен не мина нито една емоция. Това не бях аз, аз не съм такъв. Защо стаята ми със спомени в толкова мрачна? Защо е толкова празна. Нима животът ми е един гардероб?
Не спирах, все пак имах доста спомени и ми бе интересно да ги разглеждам. Мина доста време. На някои отделих повече, на други по-малко. Също като с хората.
В един момент разбрах, че в стаята не съм сам. Зад рамото ми надничаха любопитно някакви въпроси и гледаха моите спомени. Колко нахални бяха, не е истина. Тези въпроси нямат ли си свои спомени ,че гледат моите? Позволих да остане само един, защото той ми бе най-интересен и бе единственият, на който не успях да отговоря. Кое създава един спомен – мястото, времето или човекът?
Изморих се. Затворих кутиите, прибрах ги в гардероба. Останах сам и бе тихо. По лицето ми се прокрадна тънка усмивка. Тя бе първата реакция на лицето ми, което до този момент бе напълно безизразно.
Сега е време и ти да си ходиш. Все пак си част от настоящето ми и нямаш работа в моята стая със спомени.
Мирослав ВАСИЛЕВ