Пролетна вечер в бистрото на Борко

Аз и моите приятели не пропускахме в съботните вечери да си прекараме приятно няколко часа в бистрото на Борко, на Велешана. Винаги в уречения час аз и моите двама неразделни приятели Геро Чепа и Гошо Сливата бивахме в кръчмето. Един от тримата идваше по-рано и заемаше маса, защото вечер заведението биваше пълно.
И тази съботна вечер влизайки в бистрото на масата ни очакваха двете грозданки и салатките от пресни корнишончета. Заведението, по-рано му викахме кръчма, беше препълнено, тъпкалница, празна маса нямаше, салончето беше задимено от цигарен дим, като да се е спуснала гъста дунавска мъгла. Изведнъж дочухме силния глас на Чепа, който викаше към нас:
– Тук съм! Айде бе, защо не закъсняхте още малко?
Със Сливата се спогледахме, но замълчахме и седнахме при него. Чепа вече бе вдигнал чашата си с джибровката и силно викаше „Наздраве”. Ние тримата бяхме много близки и задружни, че не обръщахме внимание на закачките си. В кръчмето беше шумно, всеки приказваше високо, така че едва се чувахме. Ударихме първите си ракийки на екс, а аз набучих няколко краставички за мезе. В това врече Чепа вдигна ръка към Борко:
– Боре, още три ракийки, но без краставички. Ние със Сливата отново се спогледахме, но Чепа ни видя и викна към нас:
– Кво се гледате като дърти котараци, бе? Кога е било да минем само с по един екс?
Гошо Пишката, сервитьорчето, така си го знаехме, с този прякор, беше от Балева махала, вече идваше към нас с поръчката, но едва се провираше между масите с пълната табла. Тя бе над главата му, едва я крепеше. Разгеле, чашките с гърмящата течност бяха пълни без капка да се излее от тях. Макар и бавно и трите чашки бяха пресушени, джибровката се плъзгаше като зехтин по пресъхналите ни гърла. През това време си припомняхме истории от доброто старо време.
Въпреки, че бях още млад и силен, поетият от мен алкохол започна да ми се отразява, чувствах как леко отмалявам, очите ми неволно започнаха да се свиват, а езикът ми…и той взе да се надува. Разбрах, че започвам да се омайвам, макар все още да чувствах, че алкохолът не може да ме овладее. Огледах се към моите приятелчета и видях, че Чепа си е развързал езика, и както беше устат не спираше да говори, от силно по-силно. Сливата ми говореше нещо, което не можех да разбера, нито да запомня, но неговия глас бе по-тих. Изведнъж Чепа извика толкова силно, че в кръчмето настана тишина, муха да бръмне щеше да се чуе.
– Слушайте, с Льони и Сливата се хванахме на бас, че който от нас тримата каже най-хубавата лъжа няма да плаща сметката тази вечер. Говорът му бе малко завален, но все пак се разбираше. В този момент със Сливата се спогледахме, а той тихичко ми прошепна:
– Хайде да се изнасяме, да си тръгваме. Разбрахме се. През това време Чепа каза, че е първи и започна да разказва своята лъжа. От цялата му лъжа разбрах, че дядо му бил толкова висок, че като си вдигнел ръката стигал до господа, до оня му работа. Цялата кръчма се разтресе от виковете на посетителите и ръкоплясканията им. Ние със Сливата леко се изнизахме, минахме край бара, платихме цялата сметка и излязохме от заведението. Навън ни посрещна приятен аромат на цъфнала върба, носеща се от лекия речен бриз. Така премина нашата поредна съботна пролетна вечер.
Константин Динков – Льони