Дяконът Левски в Свищов

Тази история съм чувал от дядо си, който беше добър разказвач. В нея Димитър Ценович, заможен свищовски банкер, разказва за срещата си с Дякона Левски в Свищов.
„В края на 1871 г. ми възложиха да организирам поредната среща на ръководството на тайния Български Революционен Централен Комитет в Букурещ, оглавяван от Любен Каравелов, с Васил Левски. Канала, по който трябваше да мине Дякона от Българско в Румънско през Дунава беше Свищов – Зимнич. В една ранна утрин трябваше да пътувам от Букурещ до Зимнич, а от там до Свищов, за да организирам прехвърлянето му през реката. Кочияшът на файтона, който щеше да ме закара до там, почука на прозореца на квартирата, в която живеех толкова силно, че чак стъклата задрънчаха. – Кой чука? – попитах сънен аз. – Аз съм, господин Ценович, Ганчо, кочияшът. Трябва да тръгваме , че дълъг път ни чака. – Идвам. Бях почти готов и не се наложи да ме чака дълго. Поздравих и пъргаво се качих на спрелия пред входа файтон. Тежка есенна мъгла беше легнала над града. Ганчо бавно потегли, но видимостта бе ограничена и не позволяваше бързото ни придвижване. Двамата мълчахме, всеки зает със собствените си мисли, чуваше се само лекото почукване на конските копита. Мълчаливо извадих от чантата си лулата, кесията с любимия ми тютюн и започнах старателно да я пълня, запалих и дръпнах няколко пъти, от устата ми излизаше лек бял тютюнев дим, сливайки се с гъстата мъгла. – Ганчо, внимавай да не объркаме пътя, че довечера по-рано трябва да сме в Зимнич. От изток започна бавно да се зазорява. Изведнъж чух силния глас на Ганчо, подвиквайки на конете да спрат. – Какво става, защо спираме? – Ще сляза да огледам пътя, да не се объркам. Както пъргаво слезе, така и се качи на файтона и подкара конете. В далечината се чуваше все по-ясно кучешки лай, явно селото беше наблизо. Бавно навлязохме в населеното място, Ганчо се огледа, поздрави първия срещнат ранобуден селянин и го попита кое е селото, и как се казва. – Петрушане – отвърна той. За къде сте тръгнали толкова рано в тази гъста мъгла? – Пътуваме за Зимнич – отговори му Ганчо. – На прав път сте – и ни пожела леко пътуване.
Продължихме пътя си, беше вече светло, видимостта бе голяма и файтонджията ускори хода на конете, пътувахме по-бързо, мълчахме. Бях умислен, мисията ми до Свищов беше много важна и ми създаваше грижи. Колкото наближавахме крайната си цел влажният дунавски въздух, лекият и тънък речен бриз галеше лицата ни и малко по малко раздухваше гъстата и тежка октомврийска мъгла. В Зимнич стигнахме по тъмно и спряхме пред къщата на българина Христо Калота. Силният лай на кучетата в двора възвести пристигането ни. С фенер в ръка ни посрещна стопанина, отвори портата и ни покани да влезем в дома му. Добре затоплената стая, вкусната храна, чашата с пивко вино премахна умората ми, но бях нащрек, неможех да се отпусна, защото в полунощ трябваше да дойде лодкарят от Свищов и да ме прехвърли на българския бряг. – Всичко ли е уредено – попитах Христо.
– Да, имаме още няколко часа, затова си почини добре. Леко потупване по рамото ме разбуди и тръгнахме към брега на Дунава, а там вече ни очакваше лодкарят. Христо леко бутна лодката на вода и поехме към българския бряг. Лодкарят гребеше леко, веслата не се чуваха при допира си с водата. Тази нощ реката бе тиха и спокойна, но колкото повече наближавахме брега сърцето ми се свиваше. Не от страх, а от вълнение за досега ми до родния бряг. Носът на лодката опря безшумно брега, а от там чух тих глас: – Тук сме – посрещачите ни се приближиха до лодката. Добре познавах това място, защото израснах тук, край реката. Единият от мъжете беше малкият ми брат, а другият Чокана – приятел и съсед. Бях уморен и побързахме да се приберем вкъщи, където ни чакаха родителите ми. След като си починах след дългото пътуване, сутринта извиках брат си и Чокана, предстоеше ни много важен разговор. – Сядайте и слушайте. Само на вас мога да се доверя за мисията, с която идвам тук. След шест дни трябва да посрещна Васил Левски. Идването му в Свищов трябва да се пази в пълна тайна, защото прекрасно знаете, че е търсен под дърво и камък от турските власти и за главата му дават хиляди гроша. Дяконът не идва за първи път тук, но сега е различно, турците са яростни, че още не могат да го заловят, озлобени са от неговата смелост и хитрост. Идвам със специална заръка да организирам посрещането му тук и прехвърлянето му в Румънско. Сега отивам в града да си изпия кафето, знаете с кого го пия, а вие двамата на обяд да сте у нас. Валията на града, Авди бей, любезно ме посрещна и поръча да ни донесат две турски кафета. Запали наргилето си, а аз своята лула и се разговорихме. Разменихме си любезности един към друг, но визитата ми този път бе кратка, защото ме чакаше доста отговорна работа, а времето беше малко. Обещах, че преди да си тръгна от Свищов ще го посетя отново. Бях добре познат на турската управа, бях на почит и уважение, не защото бях заможен и богат – имах банки в Букурещ, Виена, Цариград, а защото им давах доста големи парични суми. Работата ми е свързана с много пътувания, често се връщам в родния си град заради родителите си, затова моите внезапни посещения не правеха впечатление на властите.
Наближаваше обяд и аз забързах към дома, а там вече ме чакаха брат ми и Чокана. – А сега да продължим сутрешния ни разговор. Днес е понеделник, а до събота трябва внимателно да уточним в детайли това, което ни предстои да свършим. Не трябва да допускаме никакви издънки. Сгрешим ли отиват не само нашите глави, но и на цялата ни рода. Всеки ден посрещахме и изпращахме куриери на Ловчанския комитет, които следяха и даваха указания за цялата подготвителна дейност. В петък сутринта, още по тъмно, изпратихме рибния търговец Манчо в Троян. Той редовно ходеше до там със солена риба и се връщаше с грънци, сливова ракия, сланина, сушени сливи и други стоки. Заръката ни беше да мине през Ловеч, където да се срещне с човек от Комитета и да уточнят кога да се върне обратно. В събота след обяд бил посрещнат от същия непознат, който се качил при него и спрели пред последната къща на Вароша, където бил отседнал Дякона. Вечерният мрак неусетно започнал да обгръща града, уличните фенери все още не били запалени, когато каруцата потеглила, а с него пътувал новият му спътник, когото трябвало да остави в село Турско Сливово. Напускайки града Манчо забелязал, че пред тях се движи самотен ездач, а човекът до него го помолил да се стреми да го следва. Пътували в мрак и мълчание. На зазоряване стигнали горния край на село Турско Сливово, където ги посрещнали двама яки мъжаги. Апостолът се сбогувал със спътника си и останал при тях, а Манчо продължил пътя си към Свищов без да разбере, кой е пътувал с него цяла нощ. Левски и придружителите му влезли в мандрата на бай Вуте македонеца, намираща се в горния край на селото. Лъхнала ги една мека топлина, примесена с приятния аромат на прясно мляко. Мандраджията спокойно си седял в топлата соба, но при влизането на Дякона станал бързо и стиснал с двете си мазолести ръце подадената му десница и го уведомил, че ще остане при него, защото от мандрата ще тръгнат за Свищов. В дома на Вуте го облекли със сватбарски дрехи, заметнали го с един ямурлук и след всички приготовления потеглили с две каруци за Царевец. Левски знаел, че като се влеят в организираното сватбено тържество е най-безопасно неговото влизане в Свищов. По пътя се срещнали със сватбарите от Саръяр и заедно продължили към центъра, където мегданът бил пълен с хора. Женел се най-личният им ерген, музиката свирела, хоро се виело. От тук сватбарите потеглили за Свищов, за да вземат булката. Спрели пред огромните порти на един от богатите свищовски търговци, където Димитър Ценович чакал своя специален гост. Отдавна не бяхме се виждали с Дякона. Двамата се познавахме от преди, много пъти се бяхме срещали и имахме здрава връзка помежду си. До тук всичко вървеше по план, от добре по-добре и Левски пожела да се срещне със свищовския таен комитет. Срещата беше кратка, но конструктивна, цареше тишина, всички слушахме със затаен дъх неговите слова и отправените ни заръки: – Братя, на нас се пада честта да освободим страната и народа ни, дойде моментът да кажем „стига” на тази тирания – пет века на палежи, грабежи, избиване на жени, старци и невръстни деца. Изгарят ни селата, бесилки висят по мегданите, българският род гине. Въстанието наближава, трябва още малко да поработим, но много внимателно, за да няма провал. Организацията ни е много добра, във всяко село и град имаме комитети, които работят отлично, събрани са доста пари за оръжие и боеприпаси. Този път трябва да бъдем добре подготвени и въоръжени за битката, която трябва да спечелим. Братя, въстанието е пред нас. Нека с общи усилия да освободим България и тя да бъде свята свободна република. Смърт на турския тиранин. Желая ползотворна работа на вашия свищовски комитет. Нощта неусетно се спусна над реката и града. Срещата с Дякона мина перфектно, а по-късно през нощта бяхме прехвърлени по най-безопасния и сигурен канал в Зимнич – Румъния. От там двамата с Апостола поехме по пътя за Букурещ.
Константин Динков – Льони