Чакам те

Баба ми се спомина на осемдесет и четири години в една топла юлска нощ. Не беше боледувала от нищо, просто сърцето ѝ спряло в съня ѝ. Цялото семейство бе много съкрушено от тази тъжна вест, когато дядо ми, който е с две години по-възрастен от нея, се обади на майка ми на следващата сутрин. Винаги съм помнел дядо си като силен и бодър човек, но след смъртта на любимата му, с която бяха прекарали по-голямата част от живота си, живецът му сякаш бе започнал да угасва. Аз, от своя страна, се опитвах да го посещавам колкото мога по-често, за да не се чувства самотен, а и веднъж седмично му готвех по нещичко, защото той така и не се беше научил. Това, разбира се, бе по вина на баба, която винаги му приготвяше храната. В началото нямах никакви притеснения, щом минавах през малката желязна врата и го заварвах да седи в двора на дървеното си столче. Всеки човек има нужда да бъде на чист въздух, особено щом е от този приятния, планински. И все пак през последните ми посещения това ми направи силно впечатление. Дори бях започнал да се чудя дали изобщо влиза навътре, защото сякаш нищо в къщата не бе докосвано от друг освен от моята ръка. При последното ми посещение дори намерих тенджерата със супата, която му бях наготвил, недокосната. Подразних се, затова реших да го питам дали всичко е наред.

– Дядо, да не би моите манджи да не ти харесват? – засмях се, докато сядах на земята до него.

– Страхотни са, момчето ми! Гордея се, че се справяш толкова добре – отвърна той с поглед, вперен във входната врата.

– Видях, че последната супа, която съм ти направил, не си я докоснал. Да не би да нямаш апетит? Да не си болен?

Той бавно отмести глава и ми се усмихна със сбръчканото си лице, което ми донесе вътрешно спокойствие за миг.

– Не съм болен – каза с благия си глас.

– Тогава какво не е наред? Имам чувството, че си постоянно навън… Хайде, ела да влезем вътре да хапнем.

– Сега не мога, момчето ми. Чакам я да дойде. Пък и какво да правя вътре? Една къща не е нищо, щом любимия ти човек го няма…

Чакал я бил… От всичко друго, което можех да си помисля в онези моменти, най-малко очаквах от моя дядо да е загубил ума си.

– Дядо, тя си замина и няма да се върне – изрекох с половин уста. – А ти трябва да ядеш! – добавих с натрапчиво чувство на безпокойство в стомаха. – Не може да седиш гладен!

– Сега не ми се яде нищо. Обещавам ти, че щом огладнея, веднага ще се нахраня – опита се да ме успокои.

Аз, разбира се, не му повярвах, но и нямаше как да го накарам насила да прави нещо, което не иска. Постоях с него още няколко часа и колкото да не ми се искаше да го зарязвам сам в това му състояние, не можех да остана заради работата си.

– Дядо, аз трябва да вървя. А ти да вземеш да хапнеш нещо. Сериозен съм! След няколко дни пак ще дойда да те видя и се надявам да намеря тенджерата празна!

– Върви, върви. Не ме мисли мен – отново ми се усмихна той, сякаш всичко беше наред…

Всеки мой работен ден се разтягаше като локум все повече и повече. Не вярвах, че ще мога да издържа до уикенда, за да навестя отново моя старец, и каквото и да правех, мислите ми все се връщаха в онези негови думи: „Чакам я“. Не знаех дали е почнал да губи ума си и все така не исках да вярвам в този развой на събитията. Травмата да загубиш толкова близък човек е огромна, а и на тези години…

Не се сдържах и в петък след работа като се качих в колата, не тръгнах към къщи, а към селото на дядо. Пътят наистина не беше малко, но изгарях от желание да го видя и да се уверя, че е добре.

Естествено, като пристигнах, го заварих пак там, въпреки че беше минало осем часа вечерта и вече се смрачаваше. Още от вратата забелязах клюмналата му глава и отпуснатите встрани ръце. Искаше ми се да се окаже заспал, но знаех, че това не е така.
* * *
Линейката се забави доста. Не че ако беше дошла на мига, можеше да го спаси… Тялото му бе студено, когато го намерих.

– Вероятно е инфаркт – констатира докторът, обръщайки се към мен. – Жена му почина наскоро, нали?

– Да, баба ми. Преди няма и месец.

– Явно много са се обичали – усмихна се лекарят и положи ръка на рамото ми. – Не е чакал много! Бързо се е върнала да си го вземе при нея… У дома!

Георги ГЕОРГИЕВ