Юлия Цанкова: „Фолклорен извор” се извиси като някакъв исполин, който застана като страж зад фолклора

Юлия Цанкова е емблематичен глас на Българското национално радио – споделя, че попада случайно в него, но става съдба за нея! През годините е автор и водещ на редица фолклорни предавания. От първото издание на фестивала „Фолклорен извор” е председател на журито. Юлия Цанков в интервю за Актуално Свищов…
– Госпожо Цанкова, как стигнахте до село Царевец и „Фолклорен извор”?
– Сигурно с много късмет. Първо Гуна Иванова ми се обади, после говорихме с Генчо Генчев, тогава кмет на Царевец. В радиото, когато пуснахме едно съобщение, защото за мен това бе много интересно – става нещо в село близо до Свищов. И като пуснахме, никога няма да забравя, Генчо Генчев ми се обажда – четири читалища ми се обадиха, каза той. Това бе невероятно – след един разговор – реакцията бе толкова силна. За мен това бе някакъв комплимент – колко бързо стига това, което правим до хората. И понеже казах, че хората ми липсват – наистина хората направиха този празник в Свищов. Празник, защото когато започнахме много хора се събраха, много бе вълнуващо и когато свърши фестивала ние стояхме, гледахме се, не можехме да повярваме, че става това чудо. А то наистина е чудо…
– Какво е то в този случай?
– Чудото се състои в много нещица – може би дребни, но много ми се иска да ги спомена, защото от първото издание до това, юбилейното, десето издание, всички тези хора, които стъпваха на сцената на летния театър в село Царевец, искаха да покажат не своето умение, а колко силен е фолклорът, колко красота има в него, колко мъдрост. Какво вълшебство носят обичаите. И наистина песни, свирни, танци, обичаи, групи, индивидуални изпълнители искаха да покажат българския дух. Може би звучи малко високопарно, но начина по който представяха нещата – на какви ли не неща бяхме – на Еньовден, при калушарите, на сватба и на какво ли още не. Всичко това бе направено с много обич. Една от думите, които характеризират Националния фолклорен фестивал в село Царевец, община Свищов е – обич, заедност.
– Основанието да твърдите това?
– Разговаряла съм с много хора, те се поздравяват. Сигурно сте виждали, присъствали сте – сигурно сте чували как казват „честит празник”. Аз съм ги питала: „Че е празник, празник е, това събиране на този уникален фестивал. Какво още ви кара да си казвате честит празник?”. А те ми казват: „Как бе, госпожо, ние сме едно семейство”. Аз продължавам да разпитвам: „Какво семейство?”. Те ми казват: „Семейството на фолклора!”. И това семейство, наистина, вместо да върви към развод, напротив – става все по-здраво, по-силно и чувството за заедност, което за мен е много важно. Особено във времето, което живеем – имаме нужда от тази заедност. Това, че организацията е перфектна – спор няма. Има нещо, което за мен е уникално – всеки един от тези хиляди участници се чувства важен. Важен, защото той е там и показва какво може. Нещо повече – той пази това, което има, което е наследил. Няма да говоря за костюмите, защото те са изумителни. Всичкото това, което виждаме в крайна сметка, е създаденото преди нас и това, което тези хора пазят. Има нещо друго, ето сега Генчо Генчев е кмет на община Свищов. Той самия е сърцат, обича хората, обича фолклора, иска този фолклорен глас да се запази. Но има нещо друго – неговата човещина сякаш става пример. Тези думи за някой може да са клишета. Той това, което показва там – с отношението си към хората, показва, че тази човещина е жива. Това означава, че и ние сме живи. Живеем за да може да общуваме помежду си, да дадем нещо хубаво един на друг.
– Най-незабравимото за Вас от изминалите издания на фестивала?
– Картините са много, те са изумителни, но сред тях има една, която никога не може да излезе от съзнанието ми. За момент спира тока, на сцената са групата от село Аврен, Варненско в същия момент, сякаш за миг, светнаха телефоните – на участници, на публика, на всички и осветиха сцената. Изпълнителите железни, те не спряха. Токът дойде, телефоните продължиха да светят. И сега се вълнувам като го казвам, защото това показва каква нужда имаме един от друг и каква нужда има там всеки да го покаже. Господин Генчо Генчев, показва уважение към всеки един. Изведнъж го виждаме как излиза на сцената. Върви конкурсната програма. Той излиза с един букет и честити рождения ден, разбрал, че една от солистките има рожден ден, връчва й букета. Тази жена бе на седмото небе от щастие. След това през цялото време там – и в градинката, и на площада разказваше какво внимание й е оказал господин Генчев. Това е някаква уникалност!
– През тези издания как се промени „Фолклорен извор”?
– За щастие там фолклорният звук не се промени! Дали, защото хората, които отиват там залагат на автентичното, на истинското, те по начало искат да остане това – истинското. Да, появяват се някои групи, които искат да покажат, че те са в крак с модата, има обработен фолклор, има търсения за нещо по-модерно. Но всичко това е пак в стилистиката на допустимото отклонение. Ако това искате да разберете – не няма отклонение. Има нещо, което ми направи много силно впечатление – фестивалът изведнъж се извиси като някакъв исполин, който застана като страж зад този фолклор. Струва ми се, че всеки един, който излиза на сцената, знае къде излиза, защо излиза. Лично на мен това много ми харесва.
– Имате ли срещи, контакти с участници, които са откритие на „Фолклорен извор”?
– Да! Много от тях съм канила в Националното радио, с много от тях съм имала и срещи във Второ студио на Българското национално радио, които бяха срещи на живо. Групите, съставите, изпълнителите пристигаха там, моята цел бе да им дам някаква трибуна, сцена на хората, които се занимават с изворен фолклор. Хората, които нямат специални учители, школи, образование – за да се види истинското, това което в крайна сметка е основата на фолклора ни. А фестивалът даде криле на много, вече много известни, изпълнители и Донко Марков и Петя Панева – не искам да продължавам, защото сигурно ще пропусна някое име. Има нещо друго, което е много, много впечатляващо – когато започне фестивалът, първото издание, имаше хора от страната, но някак си не бяха очертани така ярко географските граници на България. Сега, когато чуеш Видин, Златоград, Сапарева баня, Петрич, Варна, Бургас и изведнъж си представяш географската карта на България. И виждаш как тя оживява на тази сцена – много е вълнуващо, много е впечатляващо. Невероятно е как по този начин с песни, танци, свирни може наистина да очертаеш границите на България. Учила съм го едно време, не можех да си го представя, сега го видях. И продължава да ми прави силно впечатление и да ме радва. Това е десето издание – хората стават все повече, все по-запалени, все по-влюбени във фолклора. Може би тази дума сме забравили да я употребяваме, когато става въпрос за такива ценности. Това е една галерия от хиляди, хиляди образи – всеки един от тях е послание и то – послание към всеки един от нас.
– В едно свое интервю казвате: „Фолклорът не е хербарий. Той е жив, твърдина върху, която стъпваме и се чувстваме сигурни”…
– Аз съм сигурна в това…
– Ще допълните ли нещо към тази своя мисъл?
– Може би, че имам съществени доказателства към днешна дата, че това което съм казала е истина. Аз съм убедена, че не е хербарий, но ако ги нямаше тези хора, ако ги нямаше хората, които даваха възможност на тези хора, да го докажат – може би щеше да остане като нещо, казано от студентските ми години. Но ето тях ги има, те наистина искат да докажат, че ние сме българи и има защо да сме българи. Цялата тази мъдрост, която е кодирана във фолклора ни, цялата тази сила – тя не изчезва, нея я има и добре, че го има този фестивал. Много се радвам на този фестивал, защото създава чувството, че има на какво да се опреш.
– Всъщност, какво е фолклорът за Юлия Цанкова и как стигнахте, как го избрахте?
– Избрах го малко случайно, защото във втори курс в Музикалната академия всички тръгнаха към някакъв специален клас. Това е магистратурата днес, тогава бе специален клас. Аз не си бях избрала нищо, реших, че фолклорът е нещо необятно. За първи или за втори път бяха обявили изпити за фолклора. Всички малко се учудиха какво ще правя аз там. Аз казах, че искам нещо да науча, искам нещо да видя. И когато започнах да уча фолклор видях какво необятно, какво ценно нещо е. Аз имах и много невероятен късмет – професор д-р Стоян Джуджев, той е доктор на Сорбоната, но толкова обичаше България и той ни събираше в тях. Ние ходихме там, защото там имаше една помощница, която правеше сладки, а ние студенти – това бе много привлекателно. Но той ни пускаше автентичен фолклор и като постъпих в радиото познавах по-добре автентичния фолклор, колкото школуваните изпълнители, професионалистите. Аз харесах фолклора, аз исках да се занимавам с това, аз започнах да слушам това. В началото ни водеха буквално за ръка, да нова експедиция, много експедиции имаше, но не знаеш какво да правиш. И тогава проф. Джуджев и Благовеста Томова, неговата асистентка, пътуваха с нас и ни казваха как да разговаряме с хората, какво да търсим от тях, как да се държим. Говорихме на Вие, те не ни разбираха, ние не разбирахме какво ни казваха. Диалектологията ми бе доста трудна, защото човек трябва да влезе в тези диалекти и да види тяхната красота. Всеки човек говори съобразно средата, която е около него. Ние понякога казваме – „Виж го колко меко говори”. Но има романтика във всичко това, което се казва, толкова красота. И така цял живот можех да се занимавам с това, което обичам.
– А радиото какво е за Вас?
– Съдба и желание да му се посветя. То ми даде много, взе ми доста. Аз се радвам, защото чрез радиото можех да общувам с хората. Предаванията в които участвах, на които бях продуцент, автор, водещ, редактор – във всички тях имаше живи участници. Имаше разговори на живо, имаше срещи на живо – и с публика, и без публика. Всичко това ме запълваше, то продължава да ми дава много, защото то става нещо без, което не можеш!
– Мнението Ви за поп фолка, чалгата?
– Това е нещо, което си има мястото. Важно е мярката да не се изпуска. Зароди се всъщност като музика за трапеза, в началото имаше дори приятни неща. След това се изкриви, особено текстовете, започнаха тези комерсии и всичко това, което може да привлече зрител, слушател. След това изведнъж, дори в момента, не бих казала отрезняване, но в стилистиката, в текстовете има някаква мярка. Мисля, че под слънцето има място за всичко. Въпросът е – къде е мярката, къде се използва, за какво се използва. Има изпълнители, които се невероятни на сцената на поп фолка. Между другото те всяка година вадят по един фолклорен диск. Говорила съм с много от тях, не искам да споменавам имена, защото знам колко ревниви са пък другите, които няма да спомена. Казват: „Разбираш ли от това се печели повече”. „А защо тогава вадиш този диск?”, питам аз. „Защото го обичам”. Значи те продължават да обичат истинското. Другото е може би начин на препитание.
– В заключение искате ли да допълните нещо, което пропускаме?
– Може да се говори до безкрай за фолклора, за фестивала, за тези изключителни българи, на които по някога гледаме с пренебрежение, защото може би не ги познаваме добре. А те носят своята душевност! Аз много уважавам нещо да се прави от сърце и душа. И много се радвам, че съдбата ми даде възможност, да се срещна с хората откъм тази страна, тяхната душевност, от тяхното сърце. И освен това да бъда на фестивал, който наистина ме зарежда. Питат ме: „Не се ли изморяваш?”. Не, не мога да се изморя, и за мен е празник. Иска ми се повече да влагаме от себе си, може би колкото топлийка, за да може да опазим тази душевност. Според мен това е бъдещето ни, за да ни има, искаме го всички.
Александър ШАБОВ
Свищов – София