Щастие: Здрави ръце, да копат и месат хлеб. Здрави крака, да търчат по овците на поляната

-Бабче, вярваш ли в Господ?
– Вервам.
– А в ада и рая?
– Вервам.
– Ама, там на небето.
– Не. Тука на земята са. На Небето делба нема.
– В душата вярваш ли, бабче?
– Вервам. И у леба-душа вервам.
– Какво е щастие за теб, бабче?
– Здрави ръце, да копат и месат хлеб. Здрави крака, да търчат по овците на поляната. Здрав акъл, да помни кога се сее житото. Здрави деца и да има с кой да делиш залъка.
– Какво е ревност за теб, бабче?
– Немане на работа.
– Е как? Не си ли ревнувала мъжо си?
– Па не съм имала време да го ревнувам. Он къде е одил, се дома е влачил и се дома е доаждал.
– Обичала ли си го?
– Па може ли да си с човек, къде не обичаш?
– Ми много са…
– Кога не обичаш другарчето си, децата най-патат.
– Дай ми некоя мъдрост, бабче.
– Мъдрост се не дава, сине. Мъдрост сал се зима. Що от акъла на човека зависи. Иначе я съм ти казвала – с пиян и луд работа немаш. И коги у огин бъркаш, главата настрани от него.
– Я ми кажи любим спомен от детството ти.
– Па, не знам баш да ти кажем. Ама много обичааме коги мине една циганка из селото и прави смена – она дава обички, такива тенекиени, баба ѝ дава зимнина. Те тогава баба ни зимаше на мене и сестрите ми обички. И един път у месеца отвара сандъка със захарни бучки. Те тагава да видиш радост!
– Бедни ли сте били, бабче?
– Ма, бедни. Сичко сме си произвеждали. Щом сме били здрави, бедност нема.
– Кой клас си завършила?
– Четвърто отделение. За по-нагоре немаше пари. А и ние учебници се немахме. Одех с една тетрадка. Пишем с молив у нея и триех с трохи леб. Ма се първа у уроците бех.
– Можеш ли да ми цитираш стихотворения?
– Можем, много да ти кажем. И за Шипка, и за Лъвский, и за бяла спретната къщурка… Сички ги знам.
– Кога ти е било най-страшно у живота, бабче?
– Кога дойде война, после кога си изгуби другара, а вече и детето. И кога свлачище ни затри къщите, къде с голи ръце сме строили.
– Хубава мома ли беше?
– Па бех. Свет ергени ме искаа. Ма уно грозна мома нема. Само лоши има. Лошотията грози жената.
– Гримове ползвала ли си?
– Не! Това къде сапун, гребен и чиста дрешка може да опрай, грим му не требва.
– Когато ти е тежко и мъчно какво правиш?
– Поревем си, па отивам да копам. Това къде със сълзи не излаза, с мотика и пот се изкарва.
– Какви ястия обичаш най-много?
– Повечко постни. И на по сезона. Пролетоска – копривка, щавляк, ябълчица, ягоди. Летоска – чорбица, кукуруз, салатка, лубеничка. Некое пиленце да заколям. Есенеска – тиква, кьопалу, грозде, лютеничка. Зимъска – туршийка, кисело зеле, компот, че заколяме свинята, па че я нагодиме у буркани, тиквеник, баница. Секи сезон си носи и ‘рана̀та.
– Разбирате ли се с комшиите?
– Па може ли? Човек от комшиите си не мой да бега. Към тех требва да оди. Они за добро, они за лошо.
– Кафенце обичаш ли?
– Обичам. С бисквити. Да си топим.
– Приятелки имаш ли?
– Ама я съм другар на много ора.
– Кога си почиваш?
– От 2 до 4 с вестника или като изкарам кокошките да пасат пред къщата и седнем на пейката.
– Кое ти е най-любимото от селския живот?
– Сичко! Сичко обичам. Ама най-убаво ми стане кога ни се обягни овца или излюпят пиленца. Що живот посрещам. Мило ми е.
– Обичам те много, бабче…
– Па къде, че одиш да ме не обичаш.
– Ще се видим някой ден, бабче.
– Има време, много време ще изтече… Още много леб да омесиш, к’во съм те учила, и ще изедеш до тогава.
– Ще меся, бабче. И теб ще наричам…Прошепнах.
И прибрах черно-бялата бабина снимка в албума.
Елеонора БОЙЧЕВА