Основно училище „Христо Ботев“… България

Входът – затворен с дъски на кръст,

прозорците – като очи на слепец,

дворът – тревата и буренът гъст,

шепнат с гласа на самотен ветрец.

 

Коридорът – ехо от скърцаща панта

на врата, оставена да зее,

във фоайето – захвърлена чанта,

разкопчана, сякаш се смее.

 

От нея букварче плахо наднича

с „високи, сини планини“

и „аз съм българче“, което обича,

но всичко тъне в руини…

 

Името – тъжно изронена мазилка,

но още стои барелефът на поета,

който възпя най – черната бесилка

с тъй жално, милно, плачещи куплета.

 

И дали, защото тече улук,

или блести роса с лъчите,

но една капка е точно тук,

където са на Ботев очите.

 

И дали змия в бурена шава,

или врабче в храстите кръжи,

а може би Христо се прощава:

„Не плачи, майко, не тъжи!“…

Петър ДОНКИН