Лечко и Сандъка

В онова далечно минало бяхме свикнали с нашите самобитни и артистично надарени особняци, непрекъснато търсехме техния самороден хумор, не можехме без тях. Иска ми се с това, което пиша, да се потопим в техните изпълнения, гарантирайки тяхната
достоверност. Много пъти съм бил очевидец, а други случки са ми разказвали мои приятели.

Ще разкажа един случай, който бе постановка на нашия известен съгражданин и художник Ангел Ботев. Той възложи организационната работа на Иван Балкански. Под негово ръководство и подчинение бяха всички артисти, статисти и участници в този вълнуващ и незабравим спектакъл. Представлението беше невероятно и на много високо ниво.

Това се случи в един горещ юлски ден през 1960 година на градския плаж, на запад от Пристанище – Свищов, ивицата бе дълга 500-600 метра край брега на Дунава. Пясъкът беше ситен и златист, а плитчината позволяваше да се влиза доста навътре в реката.

Голямата гора от дебели и високи тополи, полянките между тях с богата зелена трева създаваха условия на плажуващите под дебелата сянка за една приятна почивка. В този празничен ден хладните и бистри води през този сезон доставяха на къпещите се свежест и наслада. От горещите слънчеви лъчи и тихия полъх, идващ от Дунава, от бистрата и хладка вода те добиваха приятен шоколадов загар. Препълненият в този ден плаж гъмжеше от хора, чуваше се висока глъчка, която ехото носеше надалече по течението на реката.

Плажуващите бяха предимно младежи, но не липсваха и възрастни, яйце да хвърлиш, нямаше къде да падне. Точно в 16.00 часа от мегафона се чу мощният глас на Балкански, който приканваше къпещите се в реката да излязат на брега, и подробно обясняваше за предстоящия спектакъл по възпроизвеждане на слизането на Ботевата чета на българския бряг с главни артисти Лечо и Сандъка.

Далече, навътре в реката, се задаваше лодка, бавно подхождайки към брега. В нея Лечо, облечен като Ботев, залепената му голяма черна брада се поклащаше от лекия, носещ се над реката, хладен бриз. Зад него седем-осем четници с черни рунтави калпаци на главите, а отпред на гърдите им блестяха от слънцето малки златни лъвчета. На раменете им бяха метнати пушки кремъклийки, направени от дърво и боядисани с черна боя. Сабята на войводата беше много по – голяма от неговия ръст. На брега ги очакваше, скрита в гората, потерята от башибозук, командвана от Сандък паша. Пушките и червените им фесове създаваха респект.

Слизайки на брега, Лечо войвода с вдигната над главата си сабя и четниците, махнали от главите си черните калпаци с лъвче отпред, коленичиха и целунаха свещената родна земя. Силно и мощно „ура“ се понесе над реката. „Напред“, се чу тънкият писклив глас на войводата и отекна над високите тополи. А от гората към четниците се носеше башибозукът на пашата. Започна се страшна люта битка, един в друг се вкопчиха четници и башибозук. Хвърчаха червените фесове, калпаци се мятаха по пясъка и в краката им, чупеха се пушки, трошаха се саби. С големи благословии и псувни Лечко войвода хулеше Сандю паша, а от страна на пашата турските цинизми също не щадяха войводата.

Дотук всичко вървеше по сценарий, но битката ставаше истинска. Войводата и пашата бяха с наранени глави, кръв обливаше лицата им, четници и башибозуци бяха издрани, кръв течеше по дрехите им, но боят продължаваше със сила. Никой от насъбралото се множество не можеше да достигне до тях, бойците не чуваха тревожния глас на отговорника на този спектакъл, идващ от мегафона. С мъка бяха разтървани от гостите на плажа, но дори разкървавени и с окъсани дрехи, възбудената многобройна публика ги аплодираше силно и бурно. Смях и чудо!

Така премина този прекрасен и незабравим летен ден на препълнения някогашен свищовски плаж, а зрелищният спектакъл, ръководен от Иван Балкански и артистично изпълнен от Лечко и Сандю, беше впечатляващ.
Константин Динков – Льони