Какви вечери имаше някога, ей!

Какви вечери имаше някога ей,
да ядеш преди баща си, ха смей,
даже да ти текат лиги от стръв,
не посягаш към храната пръв,
храната вдигаше апетитна пара,
но ха посегнеш, ха ядеш шамара!

Тогава имаше казармен ред:
бащата започва най – напред,
майката след него, и чак тогава
ход на вечерята се дава…

Ядеше се и никой не смее да мляска,
че родителското тяло – пляска,
следеше се чашата на татко
да не е празна и за кратко,
тичаше се до чешмата на скок,
като че те е ударила дъга от ток,
водата задължително се оттича
и обратно на спринт се тича,
беше тихо – не се чуваше глас,
че татко гледаше „По света и у нас“,
всеки слушаше пропаганда:
дрехи за братска Уганда!
После – „Птиците умират сами“,
и познай кой чиниите изми!?

Естествено – не да се оплача,
но това беше детска задача…
Накрая бързам, да не пропусна,
че вечерята беше уникално вкусна:
защото докато птиците умираха,
хората и без думи се разбираха,
любовта се изричаше и без глас,
и беше една… „По света и у нас“!
Петър Донкин