Зимна вечер на лов за диви зайци

Тази история се случи доста отдавна. Зимата беше в силата си. Река Дунав беше скована от дебел лед. В една такава вечер седях пред телевизора и чаках новините в 20 часа. Печката бумтеше и топлината създаваше приятен уют в малката ми стая. Преди да отпия първата глътка от греяната ракия, която издаваше силен и приятен аромат, телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и отсреща се чу дрезгавият глас на моя набор и приятел Васко: – Свободен ли си тази вечер? – Нямам ангажимент, пия си ракийката и чакам новините по телевизията. Какво имаш предвид? – Да отидем към 23 часа до сеновалите на земеделския техникум. Вчера срещнах един колега – ловджия, който ми каза, че много зайци идвали да търсят храна. Той ударил 20 парчета. Това станало около полунощ. Можел и повече, но студът го отказал.
Помълчах. Мен никога не ме влечеше лова. Той продължи, че от месото ще си направим наденици за цялата зима, а от кожите – превъзходни кожени палта за жените ни. Съпругата ми ме попита кой ме търси в това студено време. Предадох разговора, а тя ме погледна учудено: – Ти си луд, кой излиза по това време навън? Виж прозорците – нарисувани от силния студ и скреж. Навън температурата беше минус 25 градуса. Помислих малко, но съблазънта от това предложение надделя. Казах на Васил, че съм съгласен. Разбрахме се да ми позвъни отново след няколко часа. Предупреди ме да бъда по-леко облечен и да взема един чувал за зайците. Точно в уреченото време зеленият москвич спря пред дома ми. Знаех, че учениците са в коледна ваканция и в училището има само нощен пазач – бай Коста Джамбаза. Моят приятел всичко беше подготвил и уговорил. Носеше едно шише грозданка и буркан кисели краставички – тазгодишни. Дотук всичко беше добре, дадохме ракията и краставичките на бай Коста. Той си наля от ракийката , каза че е „арна”, пожела ни наслука и си остана в топлата стая. Оставихме колата в двора и тръгнахме към сеновалите. Те бяха на километър от портала на училището – на запад. Изкачихме стръмнината, а луната се беше изцъклила и светеше, сякаш че е денем. Имах чувството, че виждам върховете на лунните кратери. Тя грееше необичайно. Вървейки, наборът ме предупреди – като стигнем, да не говорим и да не паля цигара, за да не запалим сеновала, а когато стреля и рани заека, да тичам след него. Стигнахме и се разположихме в средния от трите големи сеновала. Смъкнахме по няколко бали сено, постлахме чувалите и той извади от раницата си термоса с горещ чай. Пихме по чашка да се сгреем, и зачакахме да дойде големият лов. Погледнах часовника си – беше 23 часа. Бяхме малко подранили, но замълчах. Такава беше уговорката. Легнахме, а заредената пушка беше заела стратегическо място на една от балите. Помислих си: „Кой знае с колко много зайци ще се върнем”.
Стана 24 часа. Нито следа от заек. Нито мъжки, нито женски. Поне някой , малко или много заблуден, да се покаже. Мълчахме и двамата. Миризмата на сеното и уханието на билки ме унасяше, а студът ставаше по-голям. Градусите усилено намаляваха и имах чувството, че ще заспя. Започнах да се щипя по бузите, зъбите ми тракаха като на скелет. Дръпнах раницата и си налях чаша чай. Сгрях се малко и погледнах часовника – беше 2.30 часа. Казах си: „Ще почакам още малко”. Изведнъж ми щракна: „Той ме е викал да му бъда ловно куче”. Стана 3 часа, а луната нямаше намерение да се скрие. Станах, бях целият скован и както силно ми тракаше ченето, не можех да го отворя. А от зайците нямаше и следа. Тръгнахме си и нито той ме заговори, нито аз него. Стигайки порталната стаичка, почуках, но никой не отговори. Бай Коста си беше легнал, а шишето с грозданката – преполовено. Сложих 2-3 дървета в почти загасналата печка и си тръгнахме. През целия път тягостното мълчание продължи. Цяла седмица след този злополучен бракониерски нощен лов лежах болен. Бях лепнал някакъв сибирски грип. Жена ми леко се подхилваше, но не смееше нищо да ми каже.
От тогава се заклех – кракът ми да не стъпи и нищо да не чувам за лов.
Константин Динков /Льони/