Добър вечер, приятели. Обръщам се към вас така, защото ви имам като близки, макар, че много от вас не ме познават. Тия, които ме знаят останаха много малко, но аз се радвам, че много от вас са млади, а край младите се чувствам и аз млад. Не желая да се хваля, но въпреки годините ми духът на младостта не ме е напуснал. Получих много коментари и желанието от вас, приятели на моето скромно творчество, да продължа да ви запознавам с мои спомени от младежките ми години. От ония години, които не мога да забравя, от 50-те до 70-те години на миналият век.
Ще ви разкажа за бурните ми младежки години, когато вече се чувствах бабаит, както ми думаше моят дядо. Тогава се мислехме за голямата работа, всеки един от моите приятели желаеше да покаже мъжкото в себе си. Тогава нашето най-голямо развлечение бе вечерното движение, така нареченото от нас гезме. В една съботна вечер едва пристъпвахме по току що наредените павета по уличката от главната до кино „Академия”. Вървяхме в ред момичета и момчета – работници, ученици и студенти. Това наше развлечение започваше в светлата част на деня и завършваше в късен час на вечерта. След като се изморим спирахме и се събирахме пред кино „Алеко” на едноименния ни площад, около един голям електрически стълб. Там в центъра на вниманието бяхме аз и моите приятели: Иван Балкански, Личко, Сандьо и други. Повечето младежи, които бяха на движението, се събираха около нас, игла да хвърлиш нямаше къде да падне. В ония страшни години на комунизъм всичко западно бе забранено, особено модата. А ние, младите, гледахме по тъкмо навлизащата у нас телевизия дори и малкото, което даваха за западната мода. Та момичетата си шиеха къси полички, а ние младежите – тесни панталони. Така тази вечер докато слушахме лакърдиите на нашите зевзеци, улични артисти, Иван Балкански, чиято глава стърчеше над всички нас се провикна и започна да разказва:
– Слушайте ме внимателно, ще ви разкажа една ужасна случка, която е станала миналата седмица. Всички наострихме уши. Какво толкова ужасно се е случило? В града никой нищо не е чувал и не е разбрал. Иван продължи: – Нали знаете, че Трифон и Досьо, нашите прословути милиционери, непрекъснато ни следят, докато завърши гезмето. Та в онази вечер те видели един ученик от девети клас на Търговската гимназия с много тесни панталони. Хванали го Досьо и Трифон и го завели в малката уличка до киното, свалили го на земята и започнали да спорят, кой от тях да му отреже крачолите на панталона. Единият викал аз, другият и той викал аз, но накрая решили всеки от тях да отреже по един крачол. Така и сторили, без да слушат молбата на момчето да не го правят. Вдигнали го от земята, отрязали крачолите и го предупредили, че ако го видят втори път с тесни панталони ще бъдат безпощадни към него. И така двата крачола били отрязани. Двамата милиционери изобщо не се сетили да попитат момчето за името му, къде у тях толкова мозък. А сега ще ви разкажа най- интересното от случката. Сутринта отивайки на работа Досьо и Трифон били привикани от началника на МВР-то в кабинета му. Влезли те при него един по един, като мислели, че ще бъдат похвалени за добре свършената работа, според тях. Но, каква била изненадата им? Началникът на милицията им разпоредил: – Искам да ми докладвате дали снощи е имало някакво произшествие при дежурството ви. Както винаги Трифон като по-умен започнал да разказва от игла до конец, какво се е случило. – Е, кое беше това момче? – попитал шефа им. – Ученик от Търговската гимназия – бил отговора. – Сега, слушайте ме добре. Това момче е било моят син. Отивате и вземате панталона и го носите на шивач да възстанови пораженията по него. Ясно ли е? Ваньо Балкански завърши разказа си: – Горките Досьо и Трифон, както чакали похвали изведнъж били попарени като с вряла вода, станали червени като варени раци, след това лицата им станали бели като платно, избилата пот започнала да ги залива като река. Целият площад, както беше притихнал, изведнъж избухна в силен смях. Времето вече окъсняваше и ние един по един започнахме да се прибираме по домовете си доволни от тази добре прекарана вечер с разказа на Иван Балкански.
Константин Динков – Льони