Ореш – Ореше, Павликянско Орешене.

Село между градовете Свищов (на 12 километра на североизток) и Белене (15 километра на северозапад), на 12 километра от река Дунав. Граничи със селата Татари и Бужурлук, на юг – с Драгомирово и Българско Сливово. Свързано е с жп линия със Свищов. Землището разнообразно: равнинно, платовидно, преобладават хълмистите и наклонените терени. Поминъкът е земеделие, а в миналото – овцевъдство. В района на селото и в околността му има карстови извори, където са построени чешми – Горната чешма, Долната чешма, Средната чешма – 1840 година, Крайната чешма, Хаджиевата чешма и Турската чешма, както и в местностите Мочур, Дядовата Иванчова ралпа, Кръста, Бента и Бендера.

Има данни за някогашно селище от 1 век на мястото на днешното село. За селище на римския път на запод от Свищов (Нове) с името Марга аурея се споменава през 441 година, когато Атила го превзема и сключва мирен договор с Византия. Сегашното име Ореш се споменава от Феликс Каниц, Петър Богдан, Филип Станиславов. То е едно от католическите села в района. Първите сведения за селото след падането на България под османска власт срещаме през 1591 година, като Павликянско Орешане, турски Орешани Панрикян, с 37 домакинства.

Покръстването на павликяните в католици в Свищовско се отнася към 17-ти век по спомени на Петър Богдан, който посещава селото. Подтикнато е от турски насилия и опити за потурчване. От доклад на епископ Филип Станиславов става ясно, че е и една част от павликяните – 30 семейства в село Ореш са приели исляма между 1625 – 1630 година. През 1630 година са потурчени 30 къщи павликяни от селото. По спомени от католическия свещеник Михаил Баришвам, бягай от село Трънчовица за Ореш, гази в локви от човешка кръв и вижда човешки трупове, насечени на части – Юбилейна книга на село Ореш.

Първи неуспешен опит за покатоличване е отбелязан 1581 година от монаха Йероним Арсенго. Селото тогава имало 480 жители павликяни и 30 турски къщи. Турските заселници се увеличили в този период. В началото на 19-ти век – 1791, 1808 година кърджалийски банди нанасят поражения на селото, което се е намирало край шосето, ето защо то се премества по-навътре. В 1803 година католическият свещеник Бонавентура в спомени пише: „Селяните орешенци се разбягаха след отчаяна защита на селото си срещу обсада на турците“. През 1726 – 1730 година стават няколко изселвания, по-скоро бягства в Унгария (Банат). Тогава се изселват 28 хиляди души от Свищовско и Никополско, включително и от Ореш. Водени от католическия свещеник Иван Бандулович, викарий на католическия владика Никола Станиславов, който живее в град Крайова, Румъния и управлява оттам Никополската католическа епархия.

Някои от жителите отиват в Свищов, други във Влашко, където се заселват в село Чопла до Букурещ. Трета, най-голяма група, в 1806 година се преселват на сегашното място. Според бележките на енорийския свещеник Филип Скварчия (свещеник 1825 – 1834 година) след 1812 година тук се заселват католици и от селата Маринополци и Петокладенци. В 1836 година селото е имало 48 къщи – 331 души българи и неопределен брой турци. Вследствие на бандите, болестите и войните населението намаляло.

До Освобождението не е имало съществени промени на населението, а след това няма външни заселници. Населението е чисто католическо. Най-стари родове – Ранкови – споменати в регистър за кръщенията от 1797 година, Ралпневци, Йозови, Йолови, Митовци, Луринкови и др. През 1981 година жителите са 2716, а в 2010 – 1755.

Католичеството слага отпечатък в духовното развитие на населението през последните 300 години. В Ореш се ражда един от първенците на българските католици, отдали всичките си сили да духовното развитие на народа през 17-ти век по пътя на политическото му освобождение – Филип Станиславов „епископ на Велика България“, написал първата българска печатна книга – Абагар, издадена в Рим през 1651 година. Авторитетът на свещениците пораства, когато се получава разрешение да се строят в енориите скъпи и големи черкви. Строежът в Ореш започва на 25 февруари 1851 година и завършва на 31 май 1857 година по времето на отец Мариян Дипонцо. Строителството е разрешено със султански указ. Благодарение на различното си вероизповедание селото се е развило по-самостоятелно и диалектът му се отличава от този на съседните села, сходен е само с този на Белене.

 

Името се помни като Ореше, в по-ново време Ореш.

Емилия ПЕРНИШКА,
Из Местните имена в Свищовско, 2010 година
Публикува се със знанието и съгласието на проф. Пернишка.

 


Преглеждания: 583