Великденски пости

С Тошко Калмука се запознахме, когато станахме съседи. Апартаментите ни бяха в един блок, но в различни входове. Запознанството ни с Тошко беше случайно, но си допаднахме, често се виждахме и нямаше ден, в който да не си пийваме ракийката. Тя ни беше любимият алкохол, друг почти не близвахме, дори бира в летните горещини не вкусвахме. Помагахме си, той на мен, аз на него, кой с каквото може. Бяхме почти неразделни, нямаше вечер, в която да не сме заедно. Той бе стар ерген, а аз останах вдовец, та нямахме пречки.
Наближаваше Великден, когато на Тошко му дойде щурата идея преди този велик празник и ние да постим. Не бях постил никога. Не че не вярвам в Бог, нали сме християни, но не бях го правил. Сега обаче се съгласих с предложението му. – И какво трябва да правя? В какво се състои постенето – попитах Тошето. Той започна да изрежда какво трябва да се яде по време на пост.
– Пости се 40 дни. Не се яде никакво месо, а само постни ястия, зеленчуци, плодове, нищо блажно. Това луканки, наденици, салами – забрави.
Та те бяха любимите ми вкусотийки, без които не можех, а и той, като мен, обичаше да си угажда. Особено вечер, докато си пиехме аперитивчето, на скарата на терасата все имаше по нещо да пуши и мирише, а долу, под нас, ароматното ухание събираше котките и кучетата от махалата. И тази вечер пържолките станаха вълшебни. Хапвахме си ги апетитно, а ракийката се плъзгаше в гърлата ни, като зехтин. Но ние взехме решението да постим и трябваше да го направим. Казана дума, хвърлен камък. По едно време, както си хапвахме и пийвахме, Тошето рече и отсече:
– Забравих да ти кажа, че в края на постите трябва да се изповядаме пред попа. Ха, сега де. Помислих си: за какво трябва да се изповядваме, и то баш пред попа, но замълчах. – А бе, Калмуче, какво е това изповядване – осмелих се аз да попитам. – Отиваме в църквата, влизаме по един в кабинка с малко прозорче и перденце, зад което стои попа и задава въпроси.
– И какво ще пита – полюбопитствах аз.
– Ами, дали си бил добър с хората, дали им помагаш, дали си крал, дали изневеряваш на жена си, с колко булки си бил и си ги излъгал, дали си ял блажно, дали си пил. Всичко това го знам от Митка, клисарката от църквата в средната махала. Понеже и двамата сме грешни, според нея, затова трябва да се изповядаме пред попа, за да ни опрости греховете.
– Слушай сега, че съм грешен, грешен съм, но не всичко, което изреди, съм вършил. – Вършил, невършил, на попа всичко се казва, иначе няма прошка.
Абе, постенето си е жива мъка, но като е казал моят приятел, може пък да е за добро, и спряхме хапването и пийването. Първият ден мина на зелена салатка и варени картофки, вторият на бобец, после леща, мина и седмицата. В неделя обаче Тошето ми замириса на джибровка, на следния ден – отново. А то, какво било? Моят приятел си удрял по две – три големи глътки, за отскок, преди да дойде у нас. Така я карахме, докато дойде денят за изповед, а след него да вземем и своето причастие.
Беше неделя. Облякохме си новите дрешки, наконтихме се, като сгодени цигани, и решихме първо да минем през бистрото на Борко – до пазара. От мерак тръгнахме по-рано, а кръчмето – пълно с приятели. От топлата печка се носеше ароматът на греяна ракия и още с влизането ни лъхна вълшебното ухание. Седнахме на най-голямата маса при едни приятели и моментално пред нас цъфнаха две чаши, пълни с топла ракийка. Спогледахме се с Калмучето и в един глас викнахме:
– Не пием! Постим!
За момент разговорите в барчето утихнаха, след което силен смях разтърси помещението, та се чу чак до пазара. Приятелите ни убедиха да вдигнем чашите за наздравица и само да се чукнем с тях, пък после да не пием. Но Тошето, щом го лъхна върховният аромат, опря устни в пълната чаша и без да поглежда към мен, изля съдържанието й в гърлото си. Стоях, стоях, па и аз отпих една глътка от вълшебното питие, но сърце юнашко не трае, па си пийнахме якичко. Така, доста весели, поехме пътя към църквата. Та нали за там се бяхме запътили. Горката Митка, като ни видя цъфнали като майски лалета, се хвана за главата.
– А сега, какво да ви правя?
– Кво сега – измърмори Калмучето – Отиваме при попа. Абе, то се чуваше, че и отчето, преди да започне църковното песнопеене, му дърпал за кураж по някоя чашка, но нейсе. Първо влязох аз, но се държах смирено, та не ми личеше много пийването. Всичко мина добре, попчето ме изповяда, опрости ми греховете и ми даде благословията си. След мен влезе Тошето, а аз останах да го чакам. Ха да излезе, ха да излезе, мина половин час, помислих си, че има много грехове и затова се бави. По едно време чух Тодоровия глас да пее любимата си песен „Бралай мома къпини”, а и отчето му пригласяше. Дръпнах пердето на изповедалнята и що да видя: дядо поп тъкмо наливаше ракийка, през малкото прозорче, в чашата на моя приятел.
– А, хванах ли ви? Повече няма да постя и кракът ми няма да стъпи в изповедалня – викнах аз и си тръгнах. Това беше първият и последен пост в досегашния ми живот.
Константин Динков – Льони