Отдавна започва да се празнува този велик и най-голям християнски празник, запазил се от далечни векове. Поколения наред са предавали и съхранили най-подробно ритуалите по празнуването му. Били сме в тежко робство, гладни, изтезавани, но нашата вяра и традиции никой и с нищо не е успял да сломи. Нашата вяра в Бог Исус Христос.
Годините са ми много, но спомените ми не са малко. Първите, които съм запечатал в паметта си, са свързани с Великденския празник. Датират от началото на 40-те години на миналият век, когато тръгвах на училище и бях в първо отделение. Не мога да забравя как мама и баба започваха подготовката му много по-рано, преди празника. Всички продукти за великденските козунаци и за трапезата бяха готови. С настъпване на страстната седмица в четвъртък се боядисваха яйцата. По онова далечно време бои за яйца по магазините нямаше, затова баба си правеше боите от растителни материали. Червеният цвят – от червено цвекло, зеленият – от спанак, жълтият – от сухи върбови клончета, оранжевият – от листата на стар лук, синият – от трънкосливка, розовият – от листата на червения лук. Върху старата голяма софра нареждаше много пръстени купички с различни бои. Първото боядисано яйце трябва да е винаги червено, олицетворение на кръвта на Исус Христос, с него баба, на нас децата, правеше по едно кръстче върху челата ни за здраве. След това вече се шареха и другите яйца. Мама слагаше боядисаните в една кошница, отгоре ги покриваше с листа от здравец и я закачаше нависоко, за да не я стигаме ние децата. Но ние с по-малкия ми брат, когато у нас нямаше никой, смъкнахме кошницата и започнахме да си избираме бореца. Така изпочупихме почти всички. Разбира се не мина без бой, макар че не намерихме бореца. Цяла седмица у нас кипеше усилена работа по подготовката на голямата великденска трапеза. След боядисването на яйцата, в петък се замесваха козунаците, което беше и най-трудоемката работа. Все още помня миризмата на изпечен топъл козунак, носеща се от фурните в нашата махала. Печеното агне се правеше последно, за да бъде топло. В ония години всяко семейство само си подготвяше всички необходими вкусотии за празничната трапеза вкъщи. Когато започна войната през 1941 г., въпреки кризата, купонната система и немотията, мама винаги намираше брашно, яйца и захар, за да направи козунак и десетина боядисани яйца. От понеделник, когато започваше Страстната седмица, вечер, след залез слънце, църковните камбани биеха с тържествен звън и приканваха миряните към божия храм за вечерна христова литургия. Всички се отправяха към църквите, а мама ни водеше на „Свети Димитър” намираща се на „Калето”, която всички наричаха „Чукленската църква”.
Говори се, че след 9 септември 1944 г. Великден бил забранен, като празник, но аз не помня. Може някъде да е имало забрана, но аз знам, че за този велик празник, за този свят ден, мама спазваше всички ритуали за посрещането му. И не само тя. Всички бедни или богати семейства посрещаха празника, както повеляват християнските традиции, а най-много се радвахме ние, децата. Е, когато пораснахме, ние младите, забравихме да ходим на църква, но нашите родители, нашите по-възрастни роднини, винаги по празници не пропускаха църковните ритуали и народни традиции. Спомням си, че ние младежите от махалата, когато бяхме по на 17 – 18 години, на самия празник ходехме в местността „Кайначето” и там на вековните брястове връзвахме люлки от здрави конопени въжета, люлеехме се, а цялата гора и поляната ехтяха от песни и хора. Момите правеха венчета от ранни пролетни цветя, а ние момците ги поставяхме на красивите главички на своите изгори. С бликащата, от сулнарите на Беляновската чешма, чиста изворна вода им мокрехме лицата и косите за здраве.
Задомихме се, остаряхме, но и сега още спазваме традициите на нашите предци, на нашите майки и бащи, които са ни учили на вяра в Бог, на уважение и почитание към всички християнски празници, да бъдем добри и вярващи християни. Така ние научихме и нашите деца. Традициите и днес се предават от поколение на поколение и сигурен съм, че ще ги има, докато я има България и българския род.
И днес ще посрещнем Великият празник, ще отидем на църква, ще запалим в полунощ свещичка от благия огън и, когато забият тържествено камбаните, ще извадим червеното яйце и ще се чукнем за здраве, изричайки думите „Христос Возкресе”.
Честит празник , скъпи съграждани, млади и стари, нека Бог даде на всички здраве и щастие, нека има мир и любов.
Христос Воскресе!

Константин Динков /Льони/