Вечерното движение (гезмето) – от главната улица до стария часовник

Годините ми се изнизаха неусетно, косата ми побеля, зъбите един по един падаха като едри дренки от дървото, пък и зрението, и то взе да ми отказва. Едно време булките ги виждах сякаш бяха до мен. А сега, какво? Нито ги виждам, нито ги чувам. Ех, спомени, спомени, само те ми останаха, от почти всичко, което ми мина през главата. Спомням си за баба, която ми думаше: – Ей, дебела кратуна имаш, с купа слама няма да уври. Аз да си дойда на думата. Ще ви разкажа един от многото случаи, който все още е останал в тази моя дебела кратуна. Това се случи, когато тъкмо се заергенявах и под носа ми започнаха да се показват черни малки косъмчета, като на таралеж бодличките. Започнах да се усещам, нещо в мен се променяше, а и училището не ми вървеше. Докато изкарах основното си образование през година повтарях класа си. Леля Керана, комшийката ни, като видеше майка на двора все й подвикваше: – А ма, Гино, твоят Косьо войник ще отиде, а още кара основното си образование. Виж неговите акрани вече учат в гимназията. Майка все й отговаряше, макар да не й беше хубаво: – Слушай добре, Керо, повторението е майка на знанието. Мама никога не й оставаше длъжна, все намираше, какво да й отговори. Аз си спомням как карах своето училище. Моят даскал все на последния чин ме слагаше да сядам и то с момиче. По онова време да седнеш с момиче в училище беше срам, така де. Като „отличник” мястото ми бе все там, на последния чин с моята съученичка Ценка Черната от нашата махала. Ние двамцата не се отделяхме един от друг, докато не завършихме това тежко основно образование. Но тя сякаш по-бързо растеше от мен, гърдичките й взеха да наедряват под бялата блузка, подскачаха като малки рибки на сухо, а и баджака й взе и той да става по-големичък. Да си призная, от ден на ден ставаше по-красива. Сините й очи ставаха все по-големи и силно се отразяваха на матовото й лице. В клас даскалът ни обясняваше урока, но на мен окото ми бе все към Ценка. Започнах от време на време, уж без да искам, да си пускам ръката до нейното хубаво краче. А и тя стоеше и не мърдаше. Мислех си на ум, защо да не я погаля лекичко по нагоре, и така направих. Пуснах си смело ръката, но по едно време тя с двете си пръстчета ме ощипа, едва се удържах да не викна силно от болка. Класният си преподаваше урока, но аз не си спомням история ли беше, или география, едва изтраях да чукне звънеца за голямото междучасие. Всички като рояк пчели се втурнахме към големия училищен двор. Изчаках Ценчето да излезе, па като я дръпнах за дългата и дебела плитка тя изпищя от болка, колкото има сила. Като влязохме в час тя се оплака на даскала и познайте, какво ми се случи. С показалката, една дървена здрава пръчка, само два пъти ме удари по дланите, та чак пришки ми избиха по тях. Така започнах моето школо. Имах много приятели от нашата рибарска махала, но най-добър ми беше Геро Чепа, с него си споделяхме всичко, но той беше по-добър ученик от мен, само два пъти повтаря в един клас. Така започнаха моите младежки години с Ценка. Станахме много добри приятели, даже гаджета, почти бяхме неразделни. Не пропускахме вечерното движение/гезмето/ – от главната улица до стария часовник и кино „Академия”. Улицата бе пълна с младежи, по няколко пъти отивахме от единия до другия й край. А на площада „Алеко” се чуваше най-голямата глъчка, кънтеше от смях и викове. Ехото се чуваше чак до Дунава и поемаше по течението на реката. Тук до късно ни забавляваха със своя непринуден хумор най-големите зевзеци на града ни по онова време. В центъра на вниманието бяха Иван Балкански, Лечко, Сандю Сандъка, Петко Ленчето, от време на време Данчо Цветето и още няколко по-малко известни, но добри самобитни улични артисти. Приятели, дано ви хареса този мой спомен от началото на моето заергеняване. Имам много мои спомени за разказване от ония далечни младежки години. Истории, които, ако желаете, ще ви предоставя във фейсбук. Затова ви моля само чукнете, че сте съгласни. Приятна, макар и малко намръщена, майска вечер. Пожелавам на вас и вашите семейства здраве и щастие.

Константин Динков – Льони