В днешно време едва ли има човек, останал без работа, да не е отишъл някъде, за да си търси хляба или, както навремето се е казвало, “тръгнал на гурбет”.
– Ама какво се учудвате – контрира ме среден на ръст човек, с посивяла коса. Както го гледам, вероятно е във възрастта, която наричаме трета, а всъщност навършил е не повече 35 – 40 години.
“Та не виждате ли, че всеки гледа да свърже двата края. И като родното място не му го предлага тръгва на гурбет. Едни из България, друг отива професионален войник в Ирак, трети се скита по чужбина. Пък то си е въпрос на късмет”.
Оказа се, че мъжът, с кого случайността ме запозна, е свищовлия. Каза си само името Любомир Данчев, пък и какво значение има – важното е, онова, което той ми разказа. А то е трогателно, защото е споделено със сподавен от изживения трагизъм глас. Затова не ми е чудно защо среброто отрано се е вселило в косата на Любомир.
Прочел моят събеседник в някакъв вестник, че на Апенинския полуостров работници. Посъбрал от приятели и роднини малко евро за път и… отишъл на уреченото от обявата място. Направил каквото казали и след като проверката на документацията се оказала в негова полза, с облекчение се качил в буса. “Край на мъката! Поемам натам, където ще стана богат”, подхранвал надеждите си Любомир.
“Пристигнахме в Милано, където ме посрещна един мъж с пронизителен поглед. Внимателно огледа всеки от слизащите от буса и ни се представи – посредник на пристигащата работна ръка. Броихме му по 500 евро и той даде дума да ни уреди трудовата заетост. Онова, което ни каза, ме зарадва – работа има колкото искаш. Даже, ако не ти е по сърце, в рамките на първия месец, може да бъдеш преместен на още две места”, разказва Любомир.
Той бил ценен за пазач в имота на един чужденец. Обаче като го видял, чорбаджията го пратил за общ работник в стопанството му срещу скромната сума от 400 евро. Хранили го и му дали квартира. За двете услуги не плащал нищо, но после разбрал, е и те влизат в тая сума, защото никога не я е получавал като суха пара – все възниквали някакви удръжки. А то и храната била лоша и квартирата – мизерна. Едва изтраял седмица и потърсил посредника. За тия работни дни работодателят не само, че не му платил нищо, но и го овикал най-грубо.
Новото работно място се оказало пицария. Там работата била пак общ работник, а обещаното заплащане заплащане със сто евро повече. Най-голямата придобивка излязла почивката в неделя и единият час по обяд. В квартирата, където посредникът го настанил домувал с още четирима души. Те от месец-два работили в пицарията, та имало с кого да обмени опит. Ама да не мислите ли, че хората се радвали на работата си. Напротив – една добра дума не чул. Нито за работодателя си, нито за заплатата. Това, което получавал едва му стигало. Един ден посредникът рано-рано потропал на наемниците си, за да им поиска по 100 евро наем за квартирата. Броил Любомир скътаните банкноти, броил ги втори път, но не стигнал до стотачката. Наложило се да вземе заем. Кипнало му, когато собственикът на пицарията го нахокал без причина. Стиснал зъби, но пак го заболяло. Грабнал в раницата де-що има багажец и хванал автобуса за България.
“Мислех, че тук положението се е подобрило, но се оказа, че съм се излъгал, нещата са още по-зле. Намира се само сезонна работа”, споделя с тревога Любомир. И нали е честен човек, решил отново да замине за Италия, този път със самолет, за да върне борча и с надеждата, че слънцето ще изгрее и на неговата улица. Тръгва отново, с мечтата за по-доходна работа и да научи езика. Защото не знаеш ли италиански – лъжат те, колкото си искат, категоричен е Любомир.
Йорданка АПОСТОЛОВА,
Дунавско дело