Старото време човешко – Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина…

Да, разбира се, че си спомням онези времена, когато нямахме нищо.
Нямахме телевизори, но за сметка на това, цялата махала се сбираше у този, който има, за да гледа трите предавания, които се въртяха.
Нямахме възможност да пътуваме зад граница, но за сметка на това като играехме до полунощ по слабо осветените улици, без да ни е страх от престъпност. Днес да мине границата може всеки, но да оставиш детето си само в махалата след девет вечерта се счита за безумие.
Нямахме десет вида вафли, а само един, но пък я деляхме на десет с комшийските деца. Днес децата имат чанти пълни с вафли и нито един другар, с който да ги разделят.
Нямахме телефони и компютри, които да ни свързват, но нямаше и разстояния, които да ни делят.
Много нямахме тогава, без да осъзнаваме, че един ден – като днешният – ще имаме наглед всичко, а ще сме бедни.
Осиротели.
Самотни.
Забравени.
Забравени от самите себе си. Излъгани, че кесия с банани всъщност значи свобода. И богатство.
Докато единствено споделения залък е сладък. Така казваше дядо ми, когато ми подаваше филията с мас преди да хукна да играя. Днес него вече го няма. Недояден е и хляба ни. Несподелен. Макар и сносен. Макар и вносен.
И нагарча. Както нагарча усещането, което остана след като опустяха животите ни. Пълни с вещи, а всъщност празни.
Липсват ми онези времена, когато нямахме нищо. Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина…

СТАРОТО ВРЕМЕ ЧОВЕШКО…..
Valentin Jeliazkov/Napolitano/

/Настъпиха времена на идиоти,
на богатство и слава,
на коли, на пари, на имоти,
и на… тотална забрава…/
„Времена страшни настъпиха. Отчуждихме се всички! Сега обаче дано мизерията ни направи по-добри, по-единни, по човечни и да започнем да се гледаме в очите като в…….“
СТАРОТО ВРЕМЕ ЧОВЕШКО!

Родих се през… другия век,
а в него хората бяха добри.
Сега не знам кой е човек,
кой е истински, кой е прикрит?
Имаше някакво чувство, човечност,
хората ходеха често на… гости
и без заблудата за глупава вечност,
доволни от малките „работи“, прости…
Туй време сякаш е чуждо,
живуркаме някак, едва оцеляваме,
всяка сутрин със страх се събуждам
и после се радвам на своето ставане…
Хората зли, затворени, груби,
всеки захапал парчето от „тортата“,
вилнеят гамЕни, пълчища от… луди,
които ни чукат с ножа по портата…
Едва оцеляваш и времето помниш,
в което живяхме задружно,
а сега смъртта почти те догонва
и едва набавяш, което е нужно.
Този свят на заблуда… е далечен за мене,
чужд съм във него, а съм сред свои,
с тъга копнея по старото време,
когато съседа ми за мене герой бе…
Сега го гледам седнал на стълбите,
рови с пръчка в меката пръст,
Държавата в него, в нас… впила е зъбите
и бавно кове за всеки ни кръст…