София Вергилова по пътя Камино или пътят към олтара на апостол Яков

Всяко Камино е лично и различно. Не претендирам за изчерпателен разказ. Това е моето първо Камино и начинът по-който го усетих аз.

Пътят Камино или пътят на поклонниците към олтара на апостол Яков в катедралата в Сантяго де Компостела, е предизвикателство, за което мечтаят много хора. Изначалният му смисъл на религиозен и поклоннически път вече се тълкува от мнозина като духовен път към самите нас.

Аз не съм мечтала за този маршрут и съвсем не беше в плановете ми, но има неща които идват в живота ни, без да ги искаме и търсим, просто защото им е дошло времето да ни научат на нещо.

Така де – моя приятелка си беше наумила да минем заедно маршрута. Всеки ден получавах от нея по вайбър една и съща оферта, която стоически игнорирах, докато не получих съобщение: „София, няма да спра да ти пращам офертата докато не кажеш – „да“. Е, казах „да“ само за да се отърва от досадните съобщения и стана тя каквото стана…

Бях в натоварен период, тъкмо се бях върнала от Русия и ми предстоеше да пътувам за Белгия. Дори не намерих време да се подготвя както трябва. Прочетох някъде, че ми трябват 5 тениски, два клина и други лични принадлежности, които да събера в раница до 40 литра. О Боже мой… нямам такава раница. Купих раница, туристически обувки, шапка, всичко нужно, нали все държа да съм подготвена. Два дена преди тръгването разбрах, че раницата трябва да е 25 литра, а туристическите обувки не са нужни, защото терена е подходящ за маратони с дебела и мека подметка и добър грайфер – взех два чифта (още едни маратонки, дъждобран и шоколад никога не са излишни по този маршрут). Забравих шапката.

Промените в плана за багажа, пътуването, билетите и всички неуредици отдавам на ретроградния Меркурий, който ни изчака да се завърнем в България, че да си иде, но както често казвахме по пътя когато ситуацията излизаше извън контрол: „Важното е да сме живи и здрави“.

Пътувахме с агенция с висок рейтинг, но група не станахме. Още като се видяхме и разбрахме, че колектив няма да има, но не защото някой имаше вина – Меркурия бе, Меркурия е виновен. Съзнанието ми опитва да изтрие пътя от летището в Мадрид до Саррия (Първия град от наши път по френския маршрут) и последния ден в Мадрид. Извинявам се на всички, които обичат Мадрид – сигурно е чудесен град, но моите спомени са основно от метрото, така че няма да влизам в подробности…

И така нашата приключенска група с напредването на маршрута ставаше все по-приключенска и все по-малко група, нооо както вече всички разбрахте „Важното е да сме живи и здрави“.

Та, тръгнах аз без очаквания и въпроси, на които да намирам отговор, с дрехи, с които спокойно сутрин и вечер можех да си докарам бяла смърт, два чифта маратонки, лепенки, дъждобран, книгата „По пътя към върха“ – Историята на Христо Проданов. Тук като някаква неслучайна „случайност“ споделям, че първият ни ден от маршрута бе на 21.04.2024 – датата на която преди 40 г. Христо Проданов, един от най-големите български алпинисти започва вечния си път и остава завинаги на Еверест.

Сутрин беше студено, имаше дни със силен вятър, само с моите оскъдни дрехи щях да съм с пневмония, в най-добрия случай.

Урок номер 1. Няма случайни неща по пътя Камино! Моята спътница имаше две якета и ми завеща едното, което ми спаси живота и ми се размина с лека настинка и болки в гърлото.

Ден 1. Саррия – Портомарин. Изминали сме 22 км, според маршрута, но реално километрите са доста повече заради прехода от и до хотелите до точките, включени в пътя на Пилигримите. Ходили сме 10 часа. Спирали сме не повече от 3 пъти за почивка. Аз разбира се останах в групата на за-„бавните“. Опознавателен ден, който премина в разговори с непознати от други групи, опознаването ни със спътниците ни, много снимки на красивата природа и една незабравима среща с две магарета, гледащи безразлично с големите си влажни очи тълпите минаващи хора покрай тях, опрели глави на ограждащата ги мрежа.

Знак 1. Според библейски текстове и древни тълкувания магарето е символ на търпение, спокойствие, смирение, упоритост и дори спасение. Всичко, което човек трябва да познае по пътя на Пилигримите, Пътя към Бога или пътя към себе си, не мислите ли?

Изтощението не е голямо в края на първия ден за мен, но не при всички е така. Вече има хора с болки, такива с плюски. Моята приятелка, която мина маршрута първия ден получи плюска и в опитите да не стъпва на нея и болки в глезена. Тук втория чифт маратонки, които носех и една вълшебна паста за травми и наранявания внесоха светлина за следващия ден. Е мисля, че и от хубавото испанско вино ни светна малко. Една чаша след такъв ден се равнява на бутилка в „живия живот“.

Урок 2. Когато имаш два чифта маратонки, дай единия на ближния. Или с други думи, взаимната подкрепа по всеки път е важна – веднъж на теб ще се даде, друг път ти ще дадеш за да може колективно да продължим напред към крайната цел.

И една вметка, за ценителите на хубаво испанско вино. Един тирбушон няма да ви натежи много в багажа.

Ден 2. Портомарин – Палас де Рей. 24км, 9 часов преход. Нямах идея как ще мине деня. Не бях проучила предварително маршрутите. За“бавната“ група се утвърди. Никой от нас не бърза да стигне пръв, важен ни е пътя, разговорите, познанствата, емоциите. Една от спътниците ми ми подари 2 четирилистни детелини- никога не съм намирала, а нея просто я викаха и се оставяха да бъдат намерени с лекота.

(Знак 2.) Вторият ми знак бяха тези детелини, не търсени, не намерени, а дадени- подарени и не една, а две.

Може би най-ценния урок получих през този ден. Откъснах се от групата, усещах, че тяхната болка ги забавя, а аз се измъчвам забавяйки своето темпо. Тръгнах напред, сама. Чувствах се свободна, защото вървя със своето темпо, не завися от друг. Препоръчвам на всеки, решил да покори този маршрут, намерете един ден поне да повървите сами, в тишина, дори в сълзи, но сами със себе си, с вашето темпо и нужди. Безценно е.

Урок.3 Всеки има собствено темпо и спирайки да изчакаме другите или бързайки да догоним някой губим ритъма на собствения ни път. Следвайте собственото си темпо. Състезаваме се само с нас самите, с никой друг.

В края на втория ден започнах да усещам аз философията на този път, вдъхнових се, въпреки фона от „ох, ах, боли, не мога“ около мен. Все се шегувахме, че дори да ни се протрият маратонките, да ни се спукат плюските, да ни свърши водата или нещо подобно, което повярвайте по пътя Камино е почти фатално, „важното е да сме живи и здрави“. Голям майтап стана тази фраза, хем се смеем, хем е самата истина.

Ден 3. Палас де Рей – Арзуа – най-дългия преход 30км, но повървяхме повечко. Хубавото е, че няма как да се обърка пътя, навсякъде има гранитени плочи с жълти стрелки и знака на пилигрима – сияеща мида (изобразена като светлина, която осветява пътя, който жълтите стрелки задават). Още са ми пред очите светлината, стрелките, жълтия цвят и шума от мидата, закачена на раницата ми докато се намества от собствения ми тръс. Май все повече започвам да приличам на онези магарета от ден 1.

Този трети ден беше много емоционален за мен. Това беше ден, в който ми казаха „ти си моето Камино, благодаря за всичко което ми каза“. Дали в този ден помогнах на някой да продължи пътя си с вяра за бъдещето ще разбера след години, а може би – няма. Но със сигурност помогнах на някой който бягаше напред без цел да поспре и да търси смисъла на всеки път, а не само крайната точка.

Тогава си помислих, че това не е моето Камино. Чела съм, че хората идват със сериозни въпроси за бъдещето си, често получават обаче отговори на въпроси, които не са подозирали, че имат.

Аз тръгнах без въпроси, може би моята роля е била да дам на някой отговори или просто да бъда там заради споделянето, мехлемите и маратонките, от които други имаха нужда – не знам.

Урок 3: Никога не знаеш колко важна роля може да има появата ти в живота на някой. Може един малък жест от твоя страна да е силата, от която има нужда за да продължи напред. Не съдим хората и не им се чудим- не знаем колко са комфортни обувките им в живота. Въпреки лъскавата повърхност, отдолу може да са протрити и да кърви…

Успях да се кача на мост, в опит да преодоля страха си от високото- и не ми се получи, но важното е да сме живи и здрави…

Научих, че името ми на гръцки означава осъзнатост. Гоня го това име още, ама така ще е, докато се катеря по мостове вместо да ги градя ще се гоним ту с мъдростта, ту с осъзнатостта…

Ден 4. Арзуа – О Педрусо. 20 км. Снимките намаляват, мислите се увеличават. Не искам да свършва този път, знам, че му се вижда края и ми е мъчно. И както си вървя сред природата насреща ми една невзрачна къща, с огромен надпис на стената:

It’s time to be like a vulcano – quiet
there is no end and no begining – both are equal
only silence remains you are silence
Време е да бъдем като вулкан – тихи
няма край и начало – и двете са едно и също
само тишината остава, ти си тишина

Урок 4. Пътя няма край. Камино не започва и не свършва с точки от маршрут, Камино, както и всеки път в живота ни са част от безкрайността. ∞ Важен е пътя, а не крайната цел. Важи са хората, с които споделяме живота си, важни са уроците ни когато правим стъпки сами или в грешна компания. А крайната цел мен отдавна не ме вълнува, знам, че просто не трябва са спирам да вървя напред.

Знак 3. С влизането в О Педрусо ни посрещна огромна статуя на петел – символ на пробуждането. То пък ако на 100-тния километър от Камино не си се пробудил какъв пилигрим си…

Пробудихме се и ние, разбрахме че биричкта помага повече за мускулната треска от виното. Може и да е предпоследния ден, но се сетихме. Да не казвам пак кое е важното.., че май разбрахте вече, на стотния километър от моя разказ.

Ден 5. О Педрусо – Сантяго де Компостела. Не си спомням километрите, мисля, че около 18-20 изминахме. Малко преди крайната точка в Сантяго де Компостела започна да вали. Те нали власите накрая се давят в Дунава…, но пък аз бях щастлива. Какъв пилигрим ще съм ако не ме е валял дъжд по маршрута- та то е задължително. Пък и да има смисъл от това разнасяне на дъждобрана вече пети ден. На входа на Сантяго дъжда спря. Поогледах се и пак бях останала сама. Ще атакувам заветната цел. Озовах се зад катедралата, в която почиват мощите на апостол Яков Зеведеев, открити през IX-ти век. Още през Средновековието пилигрими от цяла Европа се стичат към наречения на Яков град в Галисия Сантяго де Компостела или Звездното поле на Св. Яков. Аз съм почти там, но не съвсем. Не знам защо реших да тръгна наляво, при все че потока от хора върви напред. Озовах се някъде в страни, докато другите от групата наближаваха Сантяго или се любуваха на Катедралата на главния площад.

Чух се по телефона с моята приятелка, която пристигна първа, въпреки болките в краката и реалната опасност да не успее да продължи след третия ден. Тя беше там и ме чакаше, изпрати помощник водача да ме намери. Оказа се, че съм била на 2 минути от централния вход, но „случайно“ заобиколих по малки тесни улички и ми отне повече от 5 минути да намеря пътя.

Странно е как на тази малка павирана уличка нямаше жива душа. Сантяго гърмеше от хора, всички, с които се срещахме по пътя, стотици групи, хиляди хора, стоножките (така наричахме група от ученици (поне 200 човека), които засичахме всеки ден. Всички бяха облечени с розови суитчъри и носеха щеки (незнайно защо им бяха, не сме ходили по планински път- те ги ползваха постоянно, но чукайки със щеките по асфалта звучаха и приличаха на огромна буболечка- кръстих ги стоножките). Пак се разсеях. Много неща пропускам, но там в Сантяго де Компостела имаше една тясна, павирана улица без хора, на която намерих знак 4- малък жълт ключ. Какво ще отключи предстои да видим.

Стигнах до Катедралата. Красота и величие. Хората се прегръщаха, пееха, скандираха, поздравяваха се, бяха в еуфория, щастливи, че са стигнали. Опитвам се да се развълнувам- не мога, питам хората около мен вълнуват ли се- много се вълнували, аз нищо.

Радвам се, разбира се, но този път не ми костваше много. Нямах рани, които да ме спират, нямах въпроси, чиито отговори да търся, не преодолявах себе си, а намирах знаци и приятели- наслаждавах му се. Истината е, че не умея да се радвам на постиженията в живота ми. Те са плод на много труд, дълъг път и може би подсъзнателно винаги съм знаела, че труда и пътя нямат край. Знаех, че на другия ден ще тръгна от Сантяго но пътя ще продължи. Вече знаех, че началото и края са едно и също нещо.

Това беше моето Камино накратко. Официално съм пилигрим с паспорт пълен с печати и грамота. И за да бъде завършена картинката отидох на вечерната литургия в катедралата, поклоних се пред мощите на светеца, научих две думи на испански „Silencio, por favor“ – „тишина моля“ и тръгнах, защото в края на Каминото не ти се седи дълго- искаш да вървиш ли вървиш.

За Мадрид и Ретроградния Меркурии няма да разказвам, ще завърша само с „Важното е да сме живи и здрави“.
София ВЕРГИЛОВА