Професор Венче Попова е от рода на Щастливеца

Професор Венче Попова е артистична и приема трудностите в своя живот с голяма доза хумор. От 1953 г. като асистентка в СУ „Св. Климент Охридски“ до днес, вече 48 години, тя е любима преподавателка на няколко поколения студенти. Основните курсове, по които чете лекции, са: „История на българския книжовен език“, „Стилистика на българския език“, „Синтаксис“ и „Общ курс по български език“. В своята работа тя продължава традициите на основоположниците на филологическата наука у нас: проф. Иван Д. Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, проф. Александър Балан, проф. Любомир Андрейчин и др. С любовта си към българския език и към студентите Попова се явява като
духовна последователка на големите наши учени филолози
Професорката е автор на много книги, учебници, сборници, помагала за студенти и на стотици статии. За себе си тя казва, че е имала издържливостта да съчетае в едно сложния живот на учен със семейните си задължения към дете, мъж и родители. Според Попова кариера не трябва да се прави на всяка цена. Тя не е хляб, с който можеш да се наситиш, когато си гладен. По-важното за професорката е професионалното израстване и уважението, което получаваш като специалист от своите колеги и студенти.
В дома й на всяка крачка гъмжи от книги. Дори любимата й котка, срамежливата ангорка Мацуни, не може свободно да се движи. В определени дни Мацуни застава на старинния шкаф до телефона и тогава винаги звъни дъщеря й Калина от Полша.
Калина Банева е полонистка. Тя е доцент по славянски литератури и в момента води свой курс лекции в Краков за българо-полските литературни отношения.
До заминаването на Калина в Полша на преддипломен стаж никой във филологическия деканат на Университета не знае, че е дъщеря на известната професорка.
Банева е амбициозна млада жена, която се изгражда като специалист с цената на много жертви. Нейното влечение към полската литература я води до интересни научни книги и статии. Тя открива голяма част от писмата между проф. Боян Пенев и съпругата на големия полски поет Каспрович. В момента Калина превежда на български пиеси от известни полски авангардисти. И докато дъщерята няма време да се спре на богатия семеен архив, то проф. Попова често общува с него. Причината е, че запазената родова памет й дава сили да продължи напред.
По бащина линия Венче е от прочут троянски род,
а по майчина – от не по-малко известна свищовска фамилия. Прадядото на професорката – Васил Спасов – е сподвижник на Левски. Той е роден около 1828 г. в Троян. Пее в българската църква в Цариград. Като се връща от турската столица, отваря хан в родния си град и започва да се занимава с търговия. Жени се два пъти. От първия си брак с Дона Спасова Шипковенска има 4 деца: Спас, Мария, Рада и Иванка. Мария е майка на Спас Попов, бащата на Венче Попова. От рода на Дона Шипковенска води началото си и фамилията на известния наш психиатър проф. Никола Шипковенски.
Васил Спасов е бил най-въодушевеният деятел за национално-освободителната борба в Троянския край. През 1871 г. в неговия хан Левски основава Троянския революционен комитет. Тук Апостолът отсяда често. Под покрива на Васил Спасов се събират за инструкции Волов, Стамболов, Ангел Кънчев и Димитър Общи. Ханът му е бил забележителна постройка. На централната му порта е имало нарисувани два лъва, които се мъчат да съборят едно дърво. Лъвовете символизират българския народ, а дървото- Турската империя. Сградата е изгорена от турците между 7 и 10 август 1877 г. Тогава целият Троян бил опожарен.
Животът на Васил Спасов завършва трагично. По време на Руско-турската война башибозуците искали да влязат в Троян, да го ограбят и сринат до основи. Васил, заедно с други троянци, отишъл на Беглишкия харман, за да спре навлизането им. Тогава един от съмишлениците му преглеждал заредената си пушка в нетрезво състояние. Пушката изгърмяла и куршумът се забил в крака на Васил. Закарали го в Севлиево да се лекува в Руската военна болница, но той се върнал обратно на Беглишкия харман. Кръвта му се заразява бавно и Васил умира на 49 години.
В троянския род на Васил Спасов влиза и Тончо Хаджийски, братът на Иван Хаджийски, който се жени за Пенка Спасова. Пенка е братовчедка на Венче Попова. Съчиненията на автора на „Бит и душевност на нашия народ“ са били на почит в семейството на езиковедката.
Бащата на Венче Попова – Спас Попов – отива през 20-те години на миналия век в Америка. Става работник в заводите на Форд в Мичиган. Включва се в емигрантските среди на македонския просветен съюз. Попов започва да издава и вестник, който има лява ориентация. Чрез него той се мъчи да организира социалистическо движение сред работниците. Тази му дейност не допада на местните власти и той е принуден да се върне в България. В София Спас завършва финанси и превежда няколко книги на английски икономисти.
Майката на Венче Попова – Христина – е дъщеря на Атанас Павлов, един от най-големите земевладелци и лихвари в Свищов и в цяла Северна България. Всичко, което притежава, той постига с много труд и с пестеливост. На 8-те си деца Атанас казвал: „Имот ще ви оставя, но имота го имаш и го нямаш. Това обаче, което имаш в главата си, него никой не може да ти вземе. Затова, който иска да учи, го пращам веднага.“ Децата му завършват медицина, биология и математика. Христина учи в София и взема диплом от престижния за времето си колеж „Мария Луиза“. Става модистка в ателието на княгиня Евдокия и пред нея се очертава бляскава кариера. Точно тогава умира нейната снаха. Младата жена е принудена да се върне в Свищов, за да гледа двете деца на брат си. Тук тя се запознава с бъдещия си съпруг Спас и по-късно става негова жена. Бащата на Христина – Атанас е бил по майчина линия братовчед на Иваница Хаджиконстантинов,
бащата на Алеко Константинов.
Венче Попова се ражда в Свищов, в къща, която е срещу родния дом на Щастливеца. Като малка тя посещава често необитавания дом на Хаджиконстантинови, за който се носели слухове, че е пълен с духове. През 30-те години свищовлии си спомняли все още за смеха, който се разнасял из къщата, и не можели да повярват, че всичките й обитатели са мъртви. Още тогава момичето издига в свой идол Алеко, когото по-късно определя в книгите си като един от най-добрите български разказвачи.
В изследванията си Венче Попова твърди, че всяка дума има свой отделен свят, свое битие, което се променя и развива. Някои от думите изчезват, други се променят, а трети остават. Историята на българския книжовен език доказва това. На времето проф. Любомир Андрейчин споделял пред нея, че целта на всяко езиковедско изследване е да разкрие как се изгражда художественият текст и как се постига емоционалното му и естетическо въздействие върху читателите.
Въодушевена от думите на професора, 24-годишната млада асистентка постъпва в „Тина Киркова“, за да роди дъщеря си Калина, като си носи том от съчиненията на Любен Каравелов. След три години младата майка вече е назначена за асистентка по български език в Катедрата по български език на факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. На 43 г. е доцент, а през 1991 година получава научното звание професор. Цялата педагогическа и научно-изследователска дейност на Венче Попова минава в Софийския университет и успоредно с нея 10 години (1975-1985 г.) – в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Тя чете лекции и извън България – в Швеция, Германия, Австралия и др. В работата си винаги е държала на своите лекции – да бъдат на висота и да не оставят безразлични студентите.
Галина МИНЧЕВА, вестник „Сега”
Снимка: Венче Попова ляво от проф. Любомир Андрейчин, зад него Ангел Давидов, по-късно професор във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” /Група филолозите на България, Фейсбук/