Приятелят клошар

Приятел срещнах, клошар –
съсипан, мръсен и тъжен.
Погледна ме, глава си сведе
и покри лицето, скри го,
да не го позная.

Спрях се близко аз, до него,
мълчахме в тягостната тишина.
Помолих го да вдигне своето лице,
погледна ме, а в очите му сълзи.

Той бе мой съученик, учител,
изучил с години хиляди деца,
дал от себе си знания на тях,
а днес с пенсия нищожна,
не стига и за хляб.

Подадох му ръка, но подаяния не искал,
не желае съжаления и милост
и тихичко той душата си изля –
не съм сам, хиляди сме ние.

Оставих го, обърнах се и тръгнах,
а той с поглед мил ме проследи.
Вървя унил и натъжен с мисъл:
„Накъде върви нацията наша?”
България загива!
Константин Динков – Льони