Обичам да пиша за родния си град и край. Правя го с голяма обич и любов. Свищов е един от най-старите градове в страната, разположен на десния бряг на река Дунав. Изпитвам мъка, като виждам колко малко е написано за историята на града ни. Град с богато минало, дал на страната колоси като Алеко Константинов, Цветан Радославов, Димитър А. Ценов и плеяда дарители, дали последните си пари, за да ги има днес училища, читалище, институт. Защото без култура и просвета нацията ни ще е сляпа, народ без писменост и култура изчезва. Ако не оставим паметници за бъдещите поколения, какво ще знаят за миналото на града ни гражданите му. Няма ги и кореняците, наши възрастни съграждани, да ни разкажат как е изглеждал в далечното минало градът ни. Можем само да благодарим на д-р Иван Динков за големия му труд да издаде книга със снимки „Спомени за Свищов“. Ще се опитам, ако Бог ми даде още здраве и сили, да напиша нещо по-мащабно, да остане спомен за настоящите и идващите поколения на нашия красив дунавски град. Искам да оставя и някои спомени, разказани ми от моя дядо. Така младите ми съграждани да научат за града ни това, което не са чували или виждали, а той е с такова богато минало, а и много исторически ценности вече ги няма.

Днешният Свищов няма нищо общо с онзи стар търговски център. Няма ги пазарите, няма ги колоритните рибарски магазини, големите търговски складове,наречени „маази“. Няма го голямото 70 хиляди декара Свищовско-Беленско блато с многото тонове развъждаща се в него риба. Няма ги старите сгради, малките фабрики, дараци и други. Когато съм бил много далеч, носталгията не е напускала моето сърце.

Ще напиша за един такъв паметник, който вече не съществува. Паметник на културата, в миналото посещаван от много туристи от страната и чужбина, паметник с национално значение. Говоря за воденицата (караджейката), намираща се в парка „Паметниците“, на която имаше поставена паметна плоча с надпис „Оттук изгря свободата на България“. В онова далечно минало е била караулка на турските погранични войници. При социализма бе напълно реставрирана и превърната в музей. Когато съм влизал да я разгледам, имаше доста експонати, за които не знам дали са прибрани, или са изчезнали някъде.

Воденицата беше последната от 12-те, намиращи се по двата бряга на тази сега малка, но в онова време пълноводна рекичка Текир дере, стигаща до село Царевец – на 5 километра южно от Свищов. За тях досега никой и никога не е писал, но те са съществували, макар и много отдавна. Тези воденици били известни в цялата турска империя с това, че мелели най-финото брашно. Кервани от каруци идвали да мелят жито и царевица от Одринска и Егейска Тракия, Македония, от Сърбия и Румъния. Спомням си, че дядо ми е говорил за тях, а аз обичах да го слушам. Били построени преди три века от майстори балканджии от Троянско. Повечето от водениците били направени с по 3 – 4 големи, специално пригодени мелнични камъни, но имало и по-малки.

Аз помня четири от тях, които просъществуваха до 40-те години на миналия век, но остана само една до самото устие на реката, която се влива в големия Дунав. Много пъти съм ходил в нея с дядо си да мели по няколко чувала жито. Спомням си колко бе колоритна вечерта сред многото мливари, насядали на една дълга обща маса. Тя беше отрупана от бъклици с троянска сливовица и руйно червено свищовско вино. Всеки вадеше от извезаните шарени торбички балканска розова сланина, бяло саламурено сирене, не липсваха и люти червени пиперки, хубавият червен лук, големите глави бял чесън и красивите изрисувани гаванки с шарена сол. А сладките им приказки, от интересни по-интересни, не спираха цяла нощ. Слушах ги със захлас, а очичките ми се затваряха и се унасях в сън. Най-хубаво ми беше, когато дядо ме слагаше да спя върху топлите чували със смляното брашно, от което се носеше някаква неописуема, ухаеща приятно, миризма на прясно смляно жито. А сутринта дядо товареше смляното брашно на магарешката каручка и се прибирахме в града. Много спомени имам и те още са останали в моето съзнание, сигурно съм бил много впечатлен. Тази бе последната воденица, която работеше и мелеше брашно до 9.ІХ.1944 година, тя е историческа ценност.

През 1877 година на 27 юни руската ХІV-а пехотна дивизия, командвана от генерал-майор Михаил Драгомиров, форсира реката и с организиран десант извършва преминаването на Дунав между Свищов и Зимнич. Тук били посрещнати от 20 турски гранични войници – воденицата била караулка. Дошли подкрепления от свищовските казарми. Но не устояли на мощната и силна атака на руските богатири. Свищов бил първият освободен град от петвековното турско робство. От тук, в хода на военните действия, пехотната дивизия на генерал-майор Драгомиров участва в превземането на Търново и планинските околности. От тази воденица започва победният щурм на руските войски. А какво остана от нея? Оставихме да изчезне тази малка светиня за следващите поколения.

Воденицата, която се знаеше под името караджейка, беше неразделна част от комплекса от паметници в местността, с добре подреден парк, подържан от десетилетия. Тези паметници били построени след Освобождението с финансиране от целия български народ, като вечна благодарност към братушките. Тук е построен и паметник в знак на почит към загиналите войни при форсирането на река Дунав от императора на Русия Александър ІІ. По времето на социализма близо до воденицата се построи висок и внушителен паметник от признателните граждани на Свищов. Знам, че през последните 24 години от историята на нашия народ изчезнаха и бяха осквернени и ограбени стотици паметници.

Често посещавам това свято място. Прекланяйки се с побелялата си глава, не пропускам нито един от паметниците. Като отида на мястото, където беше воденицата (караджейката), си представям как в онази лятна утрин на 27 юни 1877 година караулът е защитавал своя султан, докато дойде помощ от Свищов. Но битката не била лесна. От руският ботуш никой и никога не е успявал да се измъкне.

Когато пиша за този малък бивш паметник от национално значение, си мисля дали ще се намери някой от съвременните богаташи, по примера на нашите бележити съграждани –дарители, от сърце да отдели средства за възстановяването на този, макар и малък, паметник на културата. За да остане спомен за пролятата кръв на нашите руски освободители.
Константин Динков/Льони/

Преглеждания: 604