От първо лице: Заминах на гурбет, потресена от целия си живот

Испанският град Марбея е рай за наркомани, проститутки и имигранти, разказва 37-годишната свищовлийка.

Моята история не е за пред хората. На децата си не съм разказала и половината от преживяното от мен. Исках да вярват, че някъде има един по-добър свят, че съм била там, че съм го видяла с очите си. Когато животът ти е отровен от детството, той много бавно се променя после или въобще не се променя.

„Израснах в малко селце край Дунава. Къщата ни не беше виждала ремонт откакто се помня. През есента и зимата севернякът нахлуваше през неуплътнените прозорци и сякаш свиреше. Поне така си мислех, докато мама пееше на най-малката ни сестра. Всички спяхме на едно широко легло – аз и другата ми сестра се сгушвахме в прегръдката на татко, където беше топло, и забравяхме за студа, който пронизваше до костите. Сутрин мама месеше царевични питки и после вадеше сирене от бидон, който си стоеше в един от ъглите на кухнята. Бях щастлива тогава. Но не бе задълго. Мама се разболя от рак на стомаха. Нямахме пари за лечение. Понякога болките й ставаха непоносими. Тогава ме поглеждаше, все пак бях най-голямата, и негласно ме молеше да изведа двете малки момичета от къщи. Отивахме да се разходим край реката. Тогава знаех, че мама започва да вие от болка, а татко се свива в ъгъла на стаята и тихо плаче. Не мина дълго време и мама почина.

После ни стана още по-трудно. Трябваше да се грижа за татко и за сестрите си, зарязах училището. След време срещнах съпруга си, оженихме се, родиха ни се две деца. Десетина години живяхме добре, имахме работа, децата растяха. После мъжа ми го уволниха, той се озлоби срещу света и срещу мен, тръгна да играе хазарт. Прибираше се късно вечер, целият с натрупан гняв от неуспехите си и го изкарваше върху мен, пребивайки ме. Децата се свиваха под леглата си от страх. Една нощ мъжът ми се сгъна и умря. Получи инфаркт и умря за минути. Аз и синът ми се опитахме да му помогнем, но напразно.”

Не мога да кажа точно защо заминах на гурбет. Може би потресена от целия си живот. След 12 години работа в шивашка фирма ме съкратиха без много обяснения. Тръгнах заради унижението, че не мога да нахраня децата си. Те не смееха да си поискат нещо от мен, знаеха, че сме бедни. Заложих жилището си и теглих заем. Помолих свекърва ми да дойде у дома и да гледа децата. Обадих се на една братовчедка, която имаше възможност да ми осигури работа в Испания. Отговорът дойде след седмица: „Намерих ти нещо, не е кой знае какво, но пък заплащането е добро”.

И една сутрин тръгнах. Пътувах за Мадрид, където останах около седмица, докато ми потвърдят, че мога да започна работа. Назначението ми беше в Марбея, там трябваше да гледам една възрастна жена. Заета бях шест дни в седмицата, а в неделя почивах. Мисля си, че възрастните хора, които гледах, ме заобичаха. Живеех в апартамент с три стаи в Марбея. Съквартирантите ми бяха българи – все хора, изоставили родината си не от добро. Неочаквано бързо свикнах с порядките на Марбея. Той е известен курорт в Испания, рай за наркомани и проститутки и придошли имигранти като мен с единствената надежда да изкарат пари за препитание. В почивния си ден посещавах безплатен курс по испански, за три месеца вече можех да се справям с езика.

Предложиха ми да гледам деца, които бяха болни от аутизъм. За мен това бе голяма отговорност, но парите бяха много добри – над хиляда евро месечно. Реших да заработя и на второ място. Допълнително в петък и събота работех в един нощен клуб, където се събираха най-богатите хора. Не беше кой знае какво – почиствах тоалетните и пода. Понякога изпълнявах и по-особени поръчки. Докато не започнах работа в нощния клуб, бях сляпа за истинското лице на Марбея. Това място бе невероятно красиво. Нощем, когато светкавиците прорязваха небето, от покрива на клуба от едната страна се виждаха хълмовете на Африка, а от другата страна – Гибралтар. Там, на покрива, за пръв път срещнах Хуан Карлос. „Красиво е, нали! Но ти си по-красива”, каза ми той. Незнайно как се бе приближил до мен, сигурно ме е наблюдавал известно време. А долу, в тоалетните, си кипеше животът на наркоманите и на проститутките. Зажаднели за любов посетители на заведението водеха проститутки и с часове ги чакахме да излязат навън, за да почистим. Собственикът на нощния клуб ме накара да сложа една паничка в тоалетната и да събирам бакшишите. А те никак не бяха малки. Половината бяха за моя шеф, а другото – за мен. Чувствах се унизена да искам пари, но там хората са свикнали да дават бакшиши.

Една нощ ме повикаха да почистя след буйни клиенти. Бяха изпотрошили чинии, чаши, целият под бе покрит в стъкла. Танцьорките се виеха по пилоните, няколко специални гости на бара допиваха питиетата си и после поръчваха отново. Тогава се появи Хуан Карлос с компания. Видя ме, бях почти легнала на пода да почистя и ми каза: „Синьорита, прекалено сте красива за това занимание. Тази нощ вие ще танцувате за мен, ще ми правите компания”. Понечих да отвърна нещо, но довтасалият ми набързо шеф ме изгледа и любезно се усмихна на госта. Испанецът ме попита: „Мога ли да узная името ви, синьорита?”. Почти се задавих и отговорих: „Дария”. После танцувах…

Танцувах със сълзи на очите за изгубения си живот, за топлината на татковото тяло, за сестрите си, които се пръснаха по света, за децата си, които ме чакаха да се завърна. Музиката спря. Спрях и аз. После всички станаха и започнаха да ръкопляскат. Хуан Карлос се приближи до мен и ми каза: „Толкова си красива, Дария! Бягай оттук! Та ти още си жива, ама истински жива! Виж тези хора тук – те отдавна са мъртви, никой не може да ги спаси! Но ти имаш шанс – върни се у дома си!”. Целуна ме и ми пусна в ръката банкноти, бяха много, свити на руло. Каза ми да зарадвам децата си, да им купя каквото искат.

Останах още три месеца в Марбея. Продължих за работя с децата, но думите на Хуан ме трогнаха дълбоко. Всеки ден размишлявах над тях и накрая реших, че този начин на живот не е мой. Моето място е при децата ми в Свищов. Върнах се. Със спечелените пари изплатих заема, помогнах на децата си да стъпят на краката си. Сега съм под крилото на сина си. Не мога да се оплача от семейството му, уважават ме и двамата със снахата. Страхувам се само животът да не ги принуди някой от тях да тръгне на гурбет, защото гурбетчийството е лошо нещо.
Записа Александър ШАБОВ,
Вестник Борба, 2013 г.