Няма по-грозно нещо от войната

Ще публикувам един мой кратък разказ по истински събития…мои събития.
Молбата ми е на който не му е приятен, нека просто го подмине.
Днес намерих едно писмо от деня, когато заминавах за Косово.
Откъсвах от сърцето си сбогом, разбирах на кого принадлежи живота ми писах за истинската болка, за истинската болка… Тази, която се ражда от страха кога разбереш, че животът ти не ти принадлежи… Той принадлежи на тези, които искаш отново да прегърнеш … Тези, които обичаш повече от живота си.
Посрещнах брат ми на границата след година и половина … Връчих му България, а той войната…. плакаха майори и полковници. Момент, който вечно се запечата и думи…. „Аз се върнах и ти тряба да се върнеш“
Лентовахме патрони … Аз се качих на немския БТР и продължих … а сърцето се късаше от болка… Там остана Кали … Там останаха всички заради, които имаше смисъл животът. Тогава исках само едно… да ги видя пак… отново да прегърна детето си …
Кали спеше като тръгнах, цунках го и му казах „Обичам те, слънчо“, а той ме попита в просъница – „Нали ще ми донесеш фафличка довечера… Беше на 3 и аз всяка вечер му носех нещо сладко. Тогава исках целия свят да му донеса. В такива моменти човек разбира защо живее… Взех си раницата и тръгнах, а снегът валеше. Беше тиха януарска сутрин … Аз, снегът и нощното небе. Не помня дали се обърнах. Тишината късаше парчета от душата със страшна сила … Чувах как сърцето ми се моли… Ти трябва да се върнеш жив заради него … заради тях, моля те… Това беше молитвата всяка вечер през останалите шест месеца.
Този страх в който осъзнаваш, че не ти си важен… Кали той е животът
Не знаех дали пак ще го цункам, дали ще го взема на ръце и да му кажа „Обичам те, сине… Тати е тук слънчо“…
Това е болка… Това е истинската болка … Болка родена от страх …
Сутринта в 10 българския военен автобус спря на ГКПП Гюешево … Там вече чакаше българския взвод от КФОР 6 да бъде сменен от взвод на КФОР 7. В този взод 6 беше брат ми.
Автобусът спря . Видях брат ми. Въпреки шумът на двигателя чух вик… БРАТ МИИИИИ. Вратите се отвориха и Крумов младши влезе… „Къде си брат“. Прегърнахме се, но ни раздели взводният … Тогава старши националния каза … „Ей, майоре това са братя“. Каза го със сълзи…. Слезнахме на границата, снаряжихме се и с химна „Рродино мила“, сменихме взвод 6. Отново се прегърнахме с брат ми и той ми каза…. „Аз се върнах и ти тряба да се върнеш“. Взвод 6 се качи на автобуса, а ние на бойните машини и поехме към Косово.
Зад мен остана Кали, остана семейството, любимите хора, синия автобус с номер ВА. Остана България, а пред мен голите и измъчени от бомби и мини полета на бивша Югославия една никому ненужна болка. Там беше моя дълг, дълг единствено пред себе си и пред тези, които вярваха в мен ….войнския дълг, нали казват „Войн се раждаш, войн не ставаш“.
Този свят и друг. В този свят на войни има доблест ,смелост и чест. Пътувахме един до друг с Йонко Маджаров, той също знаеше какво остана и също знаеше своя дълг, той също беше войн, който никога нямаше да ме остави и каквото и да стане щеше да ме прибере, както и аз него… Приятел на което вярвах, както и той на мен…и все още е така, въпреки че отдавна пагоните ни са в шкафа. Не веднъж аз бях негов гръб и той мой гръб, една съвсем малка дума ДОВЕРИЕ, но с огромно значение. За всички тези 6 месеца с р-к Маджаров не веднъж се напивахме, не веднъж едно приятелско потупване по рамото значеше много. Много повече от всички ръкостискания във фалшивия цивилен свят. В Призрен пристигнахме привечер, не видяхме много от града, а и то нямаше много за гледане. Влезнахме в многонационалната база Призрезрен. Машините спряха на КПП-то. Слязохме и разлентовахме и отново поехме към българския лагер в северозападната част на базата. Всъщност ние бяхме взвод от немска рота. Настаниха ни в стаи по трима. Самите стаи бяха херметически военни контейнери обзаведени с всичко необходимо. Тук няма как да не спомена и ефрейтор Цеков, но за него по-късно. Сутрин Маджаров ставаше първи и правеше кафе. Еййй Круме кафето е готово отивам в кенефа. Това беше добро утро, след около 10 минути в стаята се появяваше и Краси Ангелов… р-к Ангелов с доклад… Круме остават още … дена, той така си беше решил всяка сутрин да поздравява. Всичко беше като по разписание, но разписанието приключваше като напуснем базата и е разбираемо, за това всеки имаше свой поздрав и за това всяка вечер завършваше с бутилка Джак и приятели, които през деня пазеха мен, а аз тях. След кафето, закуска, развод … бронежилетка, каска и калашник и по машините и пак по пътищата на Косово. Не беше наша война, но за войника няма чужда война… съдба на войника и единствено тя решаваше как и кога ще се върнеш. На стената над леглото имах 7 снимки на Кали и всяка сутрин 7 пъти казвах „чао Кали, обичам те“ и всяка нощ „7 пъти лека нощ Кали обичам те“, това ме пазеше … Тръгвах със свито сърце и се връщах щастлив… И така 6 месеца.
Кирил ЙОРДАНОВ
СН.: личен архив