Няма да чуеш детски смях, няма да чуеш човешка реч

Гореща августовска вечер. Жегата така беше набрала, че дори след залез слънце, въздухът беше замръзнал на плюс трийдесет и девет градуса и нито един повей не смееше да се прокрадне в клоните на дърветата, за да разхлади. Единственото нещо, което имаше смелостта да разкъса задушното време бе гайдата, която свиреше в центъра на селото. Имаше сватба! Това бе празник не само за младото семейство, но и за цяло село, тъй като рядко вече се случваше подобно нещо. Хората, които все още живееха там трудно си спомняха да е имало три, може би четири сватби в последните десет, петнадесет години.

След вричане във вечността, сливането на двете съдби в една и събирането на два пътя в един общ, гостите се настаниха по масите, а не след дълго и оркестърът засвири хубаво, българско хоро. Сватбарите се хванаха ръка за ръка и образувайки кръг, започнаха да творят най-българската магия. Беше сватба, ех че хубаво!

– Колко много млади, каза една баба, която беше седнала на пейка под дебелата сянка на дърво близо до мегдана, където всички празнуваха.

Музиката не спираше, а аз завладян от хубавите емоции, отнесен някъде назад във времето от българските народни песни и понесен от хората не се усетих,че ризата ми беше цялата мокра. Сякаш тъкмо я бях изпрал и облякъл, без да я чакам да изсъхне. Водата се стичаше от мен, въпреки че слънцето отдавна беше заспало, а цяло село беше обвито в пелените на мрака.

Нямах избор, трябваше да се прибера за малко, да си сложа една тениска и да се върна обратно, но в момента в който се отдалечих и тръгнах по улицата, за да стигна до къщата, в която бях отседнал се спрях по средата на шосето. Беше като кошмар. Уличното осветление не светеше, а малкото обитаеми къщи по улицата от където се надявах, че може да свети някоя крушка, бяха заспали заедно с последните слънчеви лъчи. Батерията на телефона ми беше паднала и нямаше как да си включа фенерчето. Трябваше да вървя в нищото. Така и направих, но дали щях да успея да се върна?

Къщите бяха пусти! В дворовете им скоро не бе стъпвал никой. Пейките пред портите бяха изгнили. Дървените врати толкова се бяха улегнали,че трудно можеха да се отворят, не че имаше кой да се опита. Покривите бяха почнали да се рушат, а пътечките около къщите отдавна ги нямаше. Мракът, запустелите улици и задушливата миризма на треволяка от двете страни на пътя определено ме накараха да настръхна. Но когато нещо в храстите ме попита:

– Ти на кои хора си бе момче,
и след това изчезна в тъмното, определено ми дойде в повече, но продължих! Бях мокър и трябваше да се преоблека. Докато вървях се загледах в небето. Толкова чисто и ясно небе не бях виждал отдавна. Звездите бяха толкова много, толкова красиви, точно като в приказка. Направих няколко крачки загледан нагоре до момента, в който отново не чух същия глас и същият въпрос…

Пред мен стоеше възрастен мъж с бяла коса, мустаци бели като сняг и бели очи…да, това не беше човек, а душата му. Не посмях да направя нито крачка. Когато се огледах около мен, те бяха много. Дядо Иван и баба Стоянка бяха на пейката пред една порутена къща. Дядо Коста беше седнал в антрето на изоставената му къща, което вече беше останало без прозорци. Дядо Петър и баба Рада, които надничаха зад полуразпадналите се прозорци на керпичената им къща, в която никой не живееше от години.

Знаех, че няма от какво да се страхувам, те нито можеха, нито имаха намерението да ми направят нещо лошо. По-скоро се радваха,че мога да ги видя.

– Какво правите тук, попитах аз.
– Чакаме гости, каза дядо Марин, който ме посрещна на улицата.
– Какви гости посред нощ?
– Чухме,че сватба ще има в село, та от три дена сме тука.
– Защо?
– Надяваме, че нашите деца може да са поканени на сватбата и ще дойдат да ни видят.
– А ти на кои си, отново попита дядо Марин.
– Чужд съм дядо, не съм от ваше село.

Усмивката на дядо Марин загасна. Седнахме от страни на пътя и той ми разказа, че от години никой от техните деца не се е прибирал и когато са разбрали за сватбата, душите им и те дошли, че ако можело децата и внуците си да видят, но уви. Пред портите им никой не се спирал. Не ги боляло, ни за къщите запустели, ни за нивите изсушени, а за това, че цял живот блъскали, за децата им да има, а сега няма кой да се върне и един гвоздей да забие там от където земята и майка им ги захранила.

В страни, пред къщата си беше седнал духът на баба Стоянка. Тихо плачеше и бършеше сълзите си, а аз отидох при нея и тя почна да ми разказва:

– Синко, знаеш ли какво е за една майка да гледа тази празна къща, когато е имало време дето съм се чудила къде да си слагам децата да спят, като знам как внуци съм люляла под лозата, а сега само мрака обитава тази къща. Няма да чуеш детски смях, няма да чуеш човешка реч. Знаеш ли какво е някой път като ми домъчнее и си дойда и седна ей там на стълбите и видя любимата ми роза как е цъфнала, макар и обрасла в бурени и да гледам как по пътечката дето са тичали боси децата ми сега в пукнатините и диви орехи са поникнали. Но с хората не е като с розите. Поникне ли бурен, човека вехне.
Сватба беше, небето се разсъни, първите лъчи почнаха да се гонят по синьото небе. Беше тихо, сватбари спяха.
Мирослав ВАСИЛЕВ