Носталгия по родния град

Много обичам родния си град и където и да съм бил никога не съм преставал да мисля за него. Носталгията винаги ме притискаше, за миг не съм посмял да бъда далеч от Свищов. Така се стекоха обстоятелствата, че 25 години бях и близо и далеч от моя Свищов. Доста години пътувах в чужбина, посетих много държави и столици, малки и големи градове. Но и сега, и преди Свищов ми е бил най-милият, най-красивият град и докато живея и дишам винаги ще е в мен и моето сърце. Нима има нещо по-свещено, по-силно от родното ни място, от къщата, стряхата, под която си расъл, улицата и двора, където си играл. Въпреки безспирния ход на времето, което страшно бързо лети, не усещаш как толкова много години сякаш за секунда са минали покрай теб и всяка една е оставила по нещо в сърцето ти. Спомените, макар и някои от тях доста избледнели в моето съзнание, а други твърдо запечатани в мен ме водят по калдъръмените улички, по които толкова дълго съм вървял. Спомням си и файтоните, возили нашите богати съграждани. Дарителите, с които толкова много се гордеем, никога няма да бъдат забравени. Нима има на друго място толкова велики хора, дарили за нашия град и за родината ни цялото си състояние до последния златен лев, та благодарение на тях да имаме тези красиви учебни заведения, това великолепно читалище. Сигурен съм, че няма. И сега, когато вървя по тези широки улици, с гладкия асфалт, имам чувството, че чувам лекия тръст на хубавите коне, возили в миналото богатите особи. Дочувам една мелодия от стъпките по калдъръмените улички, а от звънците по тях да се носи вълшебната песен с познатия текст за онова отминало далечно време. Спомням си как в града ни електричеството не беше навлязло още в бита и животът на нашите съграждани, и намиращото се в старата градска баня дизелово агрегатче подаваше ток, за да се освети центърът на града. Останалите улички около центъра се осветяваха от газовите фенери. Всяка събота барабанчик – известител минаваше в петте махали на Свищов, за да извести заповедите и нарежданията на кмета, а ние, децата, като рояк пчели бягахме след него. И преди, и сега винаги минавам и посещавам всяка старинна сграда, каквито не са малко в нашия град и всеки път откривам нещо, което преди не съм видял. Сърцето ме болеше преди няколко години, когато минавах покрай църквата „Свети Илия“. Целият двор беше в бурени, а на покрива растяха цели дървета. Влизал съм вътре. Олтарът и пейките бяха надупчени от дървояди, по пода имаше стърготини, а от иконите нямаше и следа. Всичко беше ограбено. Молех се да се намери някой дарител от новите милионери в града ни, за да възстановят църквата. Бог ме е чул! Един ден, минавайки край нея, видях, че майстори бяха започнали да правят ремонт по линията на някаква фондация. Тогава си спомних една наша стара поговорка „Иди в богатия да се нагледаш, а в бедния да се нахраниш“.
Мисълта ми е как в миналото нашите богати съграждани са давали цялото си състояние да оставят нещо на идните поколения, а днешните трудно отделят дори и малко средства, за да построят поне една камбанария и ограда за тази стара църква, която имаме. Да се помолим на Всевишния дано ни даде здраве и по-щастлив живот и да няма толкова гладни деца и старци.
Капитан Константин Динков/Льони/