Непоклатимата тройка (Иван Балкански, Лечо и Сандъка)

В онова далечно минало бяхме свикнали с нашите самобитни и артистично надарени особняци, непрекъснато търсехме техния самороден хумор, не можехме без тях. Иска ми се с това, което пиша, да се потопим в техните изпълнения, гарантирайки тяхната достоверност. Много пъти съм бил очевидец, а други случки са ми разказвали мои приятели.
Ще разкажа един случай, който бе постановка на нашия известен съгражданин и художник Ангел Ботев. Той възложи организационната работа на Иван Балкански. Под негово ръководство и подчинение бяха всички артисти, статисти и участници в този вълнуващ и незабравим спектакъл. Представлението беше невероятно и на много високо ниво.
Това се случи в един горещ юлски ден през 1960 година на градския плаж, на запад от пристанище Свищов, ивицата бе дълга 500 – 600 метра край брега на Дунава. Пясъкът беше ситен и златист, а плитчината позволяваше да се влиза доста навътре в реката. Голямата гора от дебели и високи тополи, полянките между тях с богата зелена трева създаваха условия на плажуващите под дебелата сянка за една приятна почивка. В този празничен ден хладните и бистри води през този сезон доставяха на къпещите се свежест и наслада. От горещите слънчеви лъчи и тихия полъх идващ от Дунава, от бистрата и хладка вода те добиваха приятен шоколадов загар. Препълненият в този ден плаж гъмжеше от хора, чуваше се висока глъчка, която ехото носеше на далече по течението на реката. Плажуващите бяха предимно младежи, но не липсваха и възрастни, яйце да хвърлиш нямаше къде да падне. Точно в 16.00 часа от мегафона се чу силният глас на Балкански, който приканваше къпещите се в реката да излязат на брега, и подробно обясняваше за предстоящия спектакъл по възпроизвеждане слизането на Ботевата чета на българския бряг с главни артисти Лечо и Сандъка. Далече, навътре в реката, се задаваше лодка, бавно подхождайки към брега. В нея Лечо, облечен като Ботев, залепената му голяма черна брада се поклащаше от лекия, носещ се над реката, хладен бриз. Зад него седем – осем четника с черни рунтави калпаци на главите, а отпред на гърдите им блестяха от слънцето малки златни лъвчета. На раменете им бяха метнати пушки кремъклийки, направени от дърво и боядисани с черна боя. Сабята на войводата беше много по-голяма от неговия ръст. На брега ги очакваше, скрита в гората, потерята от башибозук, командвана от Сандък паша. Пушките и червените им фесове създаваха респект. Слизайки на брега, Лечо войвода с вдигната над главата си сабя и четниците, махнали от главите си черните калпаци с лъвче отпред, коленичиха и целунаха свещената родна земя. Силно и мощно „ура” се понесе над реката. „Напред”, се чу тънкият писклив глас на войводата и отекна над високите тополи. А от гората към четниците се носеше башибозука на пашата. Започна се страшна люта битка, един в друг се вкопчиха четници и башибозук. Хвърчаха червените фесове, калпаци се мятаха по пясъка и в краката им, чупеха се пушки, трошаха се саби. С големи благословии и псувни Лечко войвода хулеше Сандю паша, а от страна на пашата турските цинизми също не щадяха войводата. До тук всичко вървеше по сценарий, но битката ставаше истинска. Войводата и пашата бяха с наранени глави, кръв обливаше лицата им, четници и башибозуци бяха издрани, кръв течеше по дрехите им, но боят продължаваше със сила. Никой от насъбралото се множество не можеше да достигне до тях, бойците не чуваха тревожния глас на отговорника на този спектакъл, идващ от мегафона. С мъка бяха разтървани от гостите на плажа, но дори разкървавени и с окъсани дрехи, възбудената многобройна публика ги аплодираше силно и бурно. Смях и чудо! Така премина този прекрасен и незабравим летен ден на препълнения някогашен свищовски плаж, а зрелищният спектакъл, ръководен от Иван Балкански и артистично изпълнен от Лечко и Сандю, беше впечатляващ. Много са спомените, останали в паметта ни, от изминалия ни житейски път. Някои от тях помним, други се забравят и не оставят никаква следа, въпреки че са били част от живота ни. Аз все още си спомням моите преживени и впечатляващи случки свързани с хора, с които съм бил близък и съм споделял хубави и лоши моменти. Спомням си думите, казани от един мой приятел: – Добрите изживявания бързо се забравят, те потъват някъде дълбоко в бездната незапомнени. Остават лошите, които помним до дълбока старост.
– Добротата не се забравя, тя е светъл лъч в приятно прекараните дни и нощи сред хора, весели и услужливи, на които винаги можеш да разчиташ, и в тяхно присъствие не се скучае – отговорих му аз.
Много са спомените ми, свързани с тези двама наши шегобийци, спомени от случки, които не се повтаряха и не се забравяха, впечатляващи със своя сюжет и изпълнение. През един късен есенен ден над Дунава бе паднала тънка, бяла като паяжина мъгла, която постепенно ставаше по-гъста и непрогледна. Тя трайно се беше настанила над нашата махала и района около гарата. Тук, в миналото, около 50-те – 60-те години на миналия век, се намираше и работеше най-голямата фабрика за обработване на оризово зърно. Тя бе в непосредствена близост до гарата, където днес е фирмата за диетични храни „Слънчо”. На времето беше единственото добре работещо предприятие за детски диетични храни. От тук ежедневно тръгваха десетки големи ТИР-ове пълни с готова продукция за страната и чужбина. По онова време махалата ни беше индустриалната част на града и тук имаше доста малки и големи предприятия. Паркинга пред фабриката „Слънчо” бе много малък. Трудно се намираше място, където да паркират чакащите за стока огромни коли. Нямаше ден, в който Лечо и Сандю да не бяха тук, даже те двамата ръководеха камионите при влизането им в района на предприятието.
В този мъглив ден Лечо ръководеше целия процес по влизането и излизането на големите и мощни машини. Някой му бе дал палка на катаджия с надпис МВР и затова шофьорите му се доверяваха и подчиняваха, а Сандю му беше главен помощник. И сега, след толкова изминали години, се чудя от къде този малък човек, когото много от съгражданите и дори наши приятели го мислеха за глупав, имаше феноменална памет. Той помнеше всеки ТИР, в колко часа е пристигнал, и когато наближаваше редът му за влизане, го предупреждаваше. Тези големи машини влизаха през портала на заден ход и затова без чужда помощ маневрата се осъществяваше трудно. Лечко и Сандю с вещина ръководеха този сложен процес. В едната страна стоеше главен диспечер Лечо, а в другата помощника му Сандю, а на пътя имаше паркирани доста чакащи коли. Мъглата беше гъста, но имаше добра видимост. Предстоеше влизането на един съвсем нов ТИР с огромен надпис на собственика на фирмата превозвач „Вили Бетц” и Лечко го ръководеше махайки с палката. – Давай, давай, има място. Движението на заден ход вървеше нормално но изведнъж от страната на Лечо се чу силен удар и виковете на регулировчика:
– Стига! А сега слез да видиш какво направи – виждайки смачканата кабина на задната кола. Отзад стоповете на ТИР-а бяха строшени, платнището скъсано, а нашият ръководител на движението се покри някъде между множеството чакащи коли. В цялата тази история пострада Сандю, защото отнесе бой от шофьора. Така и този случай не остана незабелязан, до вечерта целият град научи за катаджията Лечко и за пердаха на Сандъка.
В миналото пазарът на града ставаше всеки петък на площада в центъра на мястото с фонтана до Военния клуб. Не бе като днешния с мраморни плочки и нови големи сгради около него, а беше настлан с натрошен камък и не добре валиран. Спомням си от разказите на дядо ми, че площадът, както и всички улици в града, е бил кълдъръмен. В онова далечно минало тук е ставал един от най големите панаири в страната ни. Бях малък, но си спомням петъчните пазари, когато идваха търговци от селата на тогавашната наша околия, една от най-големите в България. Когато ние вече бяхме мъже, не пропускахме никога сбирките в пазарен ден, които ставаха в ресторант „Славяни”. Пред заведението имаше малка лятна градина и при хубаво време се събирахме там. В този петъчен ден, за който искам да разкажа, бяхме седнали вътре в ресторанта и си пиехме специалитета на заведението – греян коняк. Помещението беше пълно, а шумът от възбудените високи разговори голям. Както винаги нашата маса бе най гръмогласна, най шумна, закачките ни не бяха малко, но без злоба. Иван Балкански бе в центъра на вниманието със своите хумористични вицове, изпълнени артистично със сериозно и строго изражение на лицето, с ръкомахане, за да изрази по достоверно анекдота си. Този път в дясната си ръка държеше новия брой на излизащия тогава седмичник „Социализмът днес”. Вратата на ресторанта се отвори и се показа малката главичка на Лечо, а след него и Сандъка. Като ни видяха, веднага се присъединиха към нас. Друг път при тяхното появяване компанията изригваше с мощно „Ааа”, но този път казахме само „здрасти”. Сандъка се отдели от приятеля си, приближи се до Иван и му прошепна нещо на ухото, след което се разходи из ресторанта, търсейки два свободни стола. Лечо стоеше близо до Балкански, слушаше възбудените му обяснения, гледаше го как силно ръкомаха със списанието в ръка. Иван, уж несъзнателно, започна да удря Лечко по джобовете на панталона. Малкият, докато каже на Ванката да спре, от крачолите му започна да тече нещо, отпред целия се подмокри, мълчеше и не мърдаше. Иван и той стоеше сериозен, както винаги облечен елегантно с бяла риза и хубаво модерно, бяло като сняг яке. В този момент Лечо леко извади ръката си от единия джоб и със сила замахна към Балкански, от чието лице започна да се стича някаква жълта течност, извади другата ръка и със същата сила и замах нанесе втория си удар. Отпред Иван бе покрит с черупки от яйца, а жълтъкът леко се стичаше по лицето и тънкия му елегантен мустак, а от там направо в устата. За кратко време всички мълчахме изненадани от това, което се случи за секунди и ошашави всички ни. Но това бе за кратко, силен, мощен и спонтанен смях изригна от цялата компания. Останалите клиенти на заведението – кой чул, кой видял случката, заразени от нашия неудържим смях, подсилиха алармата. Лечо стоеше и мълчеше без да реагира на това, което се случи. След като тази гюрултия постепенно поутихна, той с тих, но злобен глас попита:
– Бате Ваньо, защо го направи?
След това излезе от ресторанта, без да каже нищо повече. Сандю седеше до Иван и нещо си шушукаха. По-късно научихме, че Сандю му казал при влизането в заведението, че с Лечо били на пазар и той купил яйца, които му поръчала майка му, и ги сложил в джобовете си. Така неприятно приключи тази случка между двамата, а ние от компанията се чувствахме неудобно. На другия ден взех от кошницата на мама десетина яйца и ги занесох на майката на Лечко.
Константин Динков – Льони

Откъс от книгата ми „Свищовските зевзеци, особняци и чудаци”