Майстор Колю Фичето проектира църквата в Караманово

Свищовската църковна община полага грижи не само за родния си град, но и за околните села.
На 1 февруари 1864 година до Търновския каймаканин Али- бей е изпратена молба заявление, с която го умоляват да удовлетвори желанието на свищовлии и каазата и „да разбере надеждата на народа за едно скорошно разрешение на въпроса и избавление на покорнейшия български народ от незаконното господаруване на фенерското гръцко духовенство“ (Ганчев, Стефан. Свищов /Принос за историята му/. Свищов, 1929).
Молбата е подписана от 187 свищовски граждани и селяни от Хаджидимитрово, Новград и Вардим. Подпечатана е с печатите на няколко села, в т.ч. и на Караманово.
При едно от гостуванията си в Караманово свищовски първенци се хвалят на поп Янко, че майстор Колю Фичето вече строи църква в града им. Засяда в съзнанието му мисълта и ско ро възниква идеята му – защо караманчани да не помолят уста- майстора да съгради нова, голяма и достолепна църква, каквато Караманово заслужава? Още повече, из селото се говори, че строители от „тайфата“ на самия майстор са влюбени в карамановски моми. Но как и чрез кого да се свърже с него?! Проблясва му – в святото дело може да му помогне само свещеникът от свищовската църква „Св. св. Петър и Павел“ Христо Свищовлу, с когото вече се познават. Христо Василев има дяконски чин и именно той по-късно ще открие и известно време ще обслужва църквата в Караманово. Знае се още тогава, че енорийският свещеник, който обгрижва духовно селото ни и дава съгласието си за назначение, респ. благослова на митрополита – владиката, трябва да предложи авторитетна личност, помазана със сан, с богословско училище и с влияние сред енориашите. Точно такъв е Христо Свищовлу – с такт и умение общува с християни и мюсюлмани, владее даже и гръцки език. Затова именно той, карамановски първенци и свещеник Янко се срещат с Колю Фичето, за да потвърдят намерението си за градеж на църква. Уговорено е майсторът да изготви проекта, а брациговските строители, някои вече карамановски зетьове, да изградят църквата.
През 1868 година, видно от писмени доказателства, се поставя началото на градежа на храма „Свето Възнесение Господне“ в селото, днес един от символите на Караманово.
Как се стигна до тези открития? При едно от поредните ми гостувания в родното село през 1999 година сестра ми Зоя Кирилова донесе кратко писмо. От него, по думите на тогавашната библиотекарка Надка Георгиева, никой от управниците ни не се поинтересувал. То беше от видния български архитект Емил Момиров (1926- 2003), написал през 1952 год. в съавторство с Георги Козаров книгата „Майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето) 1800- 1881“. В писмото той уведомяваше, че през 2000 година предстои научна конференция по случай 200-годишнината от рождението на майстор Никола Фичев. Молеше в нея да вземе участие караманчанин, който да разкаже за църквата, тъй като по сведения на приятелите му Владимир Партъчев и Пею Бербенлиев тя е строена от Колю Фичето и неговите брациговски майстори. И се започна – издирвахме документи, проучвахме сведения и подреждахме историята на църквата „Свето Възнесение Господне“ в Караманово …
В РБ „Любен Каравелов“, където работех, открих книгата на арх. Пею Бербенлиев и Владимир Партъчев „Брациговските майстори строители през ХIII и ХIХ век и тяхното архитектурно творчество“, а по-късно нейното фототипно издание от 2015 година. Преиздаването ѝ се налага, защото излизат нови данни за още редица строежи, които са показани в допълнителната притурка. В тези две книги има интересни сведения за връзките на брациговските майстори от „тайфата“ на Христо Зогов с Караманово.
За строежа на моста над река Янтра при Бяла Колю Фичето с писмо иска от брациговския дюлгерски еснаф да му изпрати кадърни майстори. На строителството работи много и различен народ, затова вечер чрез песен се броят:
Сербез лясковчани,
фудул тревненчани,
шейрет дряновчани,
зингин търновчани,
ербап брациговчани.
От речника на българския език на Найден Геров в превод научаваме значението на тези думи: сербез – смел, дързък; фудул – неоправдано горделив, надут; шейрет – дяволит, хитрец, лъжец; зингин – богат, заможен, и ербап – способен, годен, кадърен.
На стр. 192 на притурката е упомената кръстовидната църква „Св. Възнесение Господне“ в село Караманово, строена по проект на Колю Фичето. Строежът е свързан с шест сватби на майстори с местни моми: Ангел Аврадалиев, Костадин Трифонов и самият Христо Зогов се прибират с булките в Брацигово, а Михаил Арнаутина, Христо Арнаутина – Цинцара и Марин Де нев Арнаутина остават зетьове в Караманово. На стр. 222 в Допълнителния списък на майстори, чиито имена липсват или не са вписани самостоятелно в старата книга, на стр. 25-32 и приложение II на стр. 157-163 на трето място е Арнаутина Марин. На стр. 223 от притурката има фотографии, открити по-късно. На първо място е снимката на Ангел Аврадалиев – 1845-1923. На стр. 225 в хронологията „Кольо Фичето и Брацигово“ е указано: „Христо Зогов, Михаил Арнаут и Ангел Аврадалиев участват в строежа на моста над р. Янтра (1865-1867) година. 1868 година Кольо Фичето с брациговския майстор Христо Зогов и тайфата му, строят църквата „Св. Възнесение Господне“ в село Караманово“.
Какво още узнаваме за „ербап“ строителите. В старото и новото издание на стр.28 под № 22 е Ангел Аврадалиев. Участва в строежа на моста над р. Янтра, а по-късно и на църквата в село Караманово, след което се прибира с булката си в Брацигово. На 29 стр. под № 36 е Зогов, Ив. Христо (1830-1898), взел участие през 1865-1867 г. в строежа на моста над р. Янтра при Бяла, а през 1868 г. с тайфа от брациговци – Костадин Ст. Трифонов, Ан гел Ил. Аврадалиев, Михаил В. Арнаутина и Христо Ат. Арнаутина – строи църква в с. Караманово (записан в кондиката през 1861-1862 г.).
На стр. 157 под № 23 е Арнаут В. Михал (1845-?). Като калфа отива на гурбет с тайфата да строи моста над Янтра при гр. Бяла. Следващата година тайфата на Христо Зогов, в която е и Арнаут Михал, строи църквата в село Караманово. След строежа със съпругата си остава в селото.
Главен майстор на строежа е Уста Марин Денев. Роден е през 1842 година в село Куртово Конаре, Пазарджишко. Баща му Деньо Маринов притежава много земя и се занимава с производство на зеленчуци. Притежава и фабрика за преработка на червен пипер. Не се нрави земеделието на Марин. Все повече го тегли дялането на камъни, строи кули с детското си въображение. Когато поотраства, се преселва в Брацигово и се включва в групата на брациговските майстори строители. През следващите години извървява целия път от калфа до майстор, овладявайки всички умения и практически знания, нужни за изпълнение на един градеж – зидар, каменоделец, дърводелец. Получава признание от Брациговската школа на майсторите за първомайстор – Уста Марин Денев. През 1865 година пристига в град Бяла заедно със строителната тайфа на Христо Зогов, където строят моста над река Янтра. Работят през целия ден, а вечер младите и буйни момци обикалят селата и посещават седенките на момите. Марин Денев посещава по-често Караманово. Влюбва се в красивата Иванка от рода Стойковци и се оженва за нея. Установява се да живее със семейството си в селото и поставя началото на рода Устамаринови.
Седмият брациговски майстор, който участва в градежа на църквата, остава неизвестен. За него от писмото на архитект Емил Момиров се знае само, че се сгодява за карамановската си изгора, но така и не я отвежда в Брацигово. Смъртта го застига в Караманово. За неосъществената женитба, за нещастната любов на двамата млади сътворих легендата си „С момина сянка вградена“.
Владеейки до съвършенство каменоделското изкуство, познавайки вече качествата на кривинския камък като строителен материал, брациговци построяват масивна каменна сграда, подчинена напълно на архитектурно-художествените и според православните канони изисквания. Марин Денев със своя организационен талант, съдружниците си, подпомогнати от цялото карамановско население, за няколко месеца съграждат величествения и красив православен храм на вярата.
Гледана от птичи поглед, църквата прилича на кръст, като куполът се извисява в източната ѝ част. Трите кораба във вътрешността на Божия храм се разделят от два реда тънки и стройни каменни колони – по три на ред. Средният кораб е най-висок. Тънките колони, поставени на еднакво разстояние една от друга, позволяват да се обхващат с поглед и трите кораба.
Лично уста Марин завършва най-сложния градеж – закаменяването на последния камък на всяка от трите стройни колони, на най-извисения среден кораб, сключването на свода.
Каменната сграда до днес е здрава и все така красива, запазила магията, с която я сътворяват ръцете на майсторите само с трион, длето, чук и отвес.
Дворът на църквата е почти равен. От трите му страни са улици, а четвъртата южна страна граничи с двора и сградата на Кметство Караманово. На най-високото място, вдясно от портата, до средата на 2018 година на висок бряст се издигаше старата дървена камбанария. В юбилейната за църквата 2018 година двамата братя Борис и Красимир Борисови (синове на Юлка и Анчо Анчеви) със собствени средства финансират изцяло проектирането и построяването на нова камбанария. Днес тя се извисява гордо вдясно от църковната порта, с изглед към центъра на селото.
Хвала и поклон на братята Борисови – момчетата със здрави карамановски корени и големи сърца, вложили над 30 000 лева за изпълнението на този прекрасен проект.

През 2017 година Надя и Илия Тодорови по собствена инициатива с лични средства реставрират изцяло като дарение на стойност 3 000 (три хиляди) лева малката 70-килограмова камбана. На 22 ноември същата година е осветена. За нея старите майстори камбанолеяри и Илия Тодоров свидетелстват, че е на повече от 500 години и е донесена от Киевска Русь.
Хвала и чест и на семейство Надя и Илия Тодорови за реставрираната църковна камбана на храма „Свето Възнесение Господне“! Признателност, почит и поклон пред известните камбанолеяри братя Алексови от гр. Сяр (Серес), днес в пределите на Гърция!
Втората по-голяма камбана, която в юбилейната 2018 година навърши 110 години, тежи 150 килограма. Изработена е от двамата братя Атанас и Стоян Алексови, родом от село Горно Броди, Сереска околия в далечна Македония. Донесена е в Караманово на 30.03.1908 година.
Двете камбани, изработени от бронзова сплав със съдържание на злато и сребро, вече от новата внушителна камбанария с мелодичния си звън ще пеят и огласят селските хълмове, ще продължат да известяват с различни мелодии караманчани за радостни и тъжни поводи…
С момина сянка вградена…
Разбрали караманчани, че в близкия град Свищов майсторите на Колю Фичето нов храм съградили. По седенки, по дюкяни белите глави заподхвърляли – защо наше село църква си няма?! Пари – дал Господ, камъне в съседното село Кривина – колкото щеш. Мераклии да помагат много, дюлгери от самия Уста Колю ще поискаме. Замечтали час по-скоро храм да издигнат, в който Господу да се молят за здравето и добруването си.
Изпратил им Колю Фичето едни от най-добрите си майстори – и седмината от Брациговската тайфа. Подочул бил той, че вече залюбили моми от селото, та да ги сбере.
Избрали караманчани най-подходящото място за строежа – най-високото, та отдалече храмът да се вижда, хората им да привлича, че и до селския мегдан, на който по празници се сбирали, да е.
Работата потръгнала, кой с каквото и когато можел, помагал. Камък по камък редили, денем градили, а до късна вечер глъч и смях огласяли селото.
Седмица-две минали, усетили майсторите, че нощем злосторна ръка труда им похабява. Замислили се какво ще е това чудо и що да сторят, та изграденото навеки да остане. Поверието си спомнили. Спорове помежду си подели – чия младост да погубят, чия тънка снага на караманчанка в храма да вградят, кого от тях вдовец да оставят, а рожбите му – без майчица свидна.
Погледите им към Никола се устремили. Единствено той още бил годеник. Евгеница, изгората му, наминавала всеки ден, все по нещичко им носела: водица – устата си да разквасят, с вкусотии и сладки плодове от градините ги глезела, на златните им ръце се възхищавала.
Решението било взето. Евгеница ще е изкупителната жертва. Ето я. Задава се тя гиздава, пременена. Усмивка на лице ѝ грее, зер не знае горката какво я чака. С бял свят скоро ще се раздели, на свекър и свекърва ръка не ще целуне, на мъжко рамо няма нощем да полегне, мъжки ласки няма да усети, рожба в ръце не ще залюлее. Ех, съдба!
Минали няколко дни. Залиняла Евгеница, а покрай нея и Никола – гузен, притеснен, с изгаряща го в гърдите вина заради стореното. Що знахари и билкари майчицата ѝ обиколила лек да дири, чедото си да спаси.
На четиридесетия ден тялото ѝ младо в черната земя заровили. Цялото село се стекло до последния ѝ дом да я проводи.
След време не станал и Никола. Мъката го разяждала, снагата му стопявала. До гроба на Евгеница зейнал още един. В смъртта си младите влюбени легнали редом. Денем, седнали под сенките на дърветата в гробището, те ще виждат как деца наблизо на криеница играят, добитъка пасат, а нощем… Нощем, в прегръдка сгушени, двама ще заспиват.
И до ден-днешен из селото се носи легенда: вечер, когато месечина изгрее, в църковния двор се появява млада невяста. Стъпва напето, с хурка и вретено покрай църквата обикаля. Отвреме-навреме към улицата попоглежда. Млад момък от седенки в късна доба, ако се завръща, след него тръгва и тихичко го моли да поспре, в очите ѝ тъжни да надникне, в дома си да я отведе, с любов да я приласкае.
За интересна преживелица от ергенските си години разказваше Янко Пантелеев Иванов. Връщал се в полунощ от седенки в долната махала. Нея вечер жена в бяло излязла от църковния двор. Следвала го от църквата до портичката на дома му. Треперещ, превъртял ключа, сянката останала отвън, самотна и тъжно гледаща след него.
Следващите дни майка и син обиколили сумата баячки. Разминал се Янко без последствия след преживяното.
Самотна млада жена в бяло се е привиждала и на Кирил Анчев Пантелеев, и на Петко Димитров Ангелов. В зимните карамановски нощи тя ги е следвала от центъра на селото до домовете им. С пропяването на ранните петли изчезвала.
Ричка Борисова Въчева помни, че дядо ѝ Пантелей е разказвал за вграждане на част от сянка на младо и красиво момиче в градежа на съседна къща в Караманово. Стопаните после се оп лаквали, че сянката на момичето често се явявала и разхождала из дома им. С времето привикнали с призрака.
Стари хора от селото помнят от родителите си и разказват и друга версия на легендата. При пълнолуние млада жена в бяла риза и с хурка и вретено в ръце около църквата обикаля, за да пази светинята!
Из книгата „Караманово в спомени и документи“,
автори: Гинка Димитрова, Зоя Кирилова