Ледниците на Свищов – как се съхраняваше преди десетилетия рибата през лятото

Хубаво е, когато все още има кой да си спомни и пише за отдавна забравени места, които са били визия и действащи в родното ти огнище. Заех се да напиша и да оставя на сегашното и идващо поколение нещо за тези места, които са били много оживени и прочути, не само в родния ми град, но и в цялата страна.

През османското иго градът ни е бил един от водещите центрове, както в културно, така и в търговско отношение, в цялата империя. Бурното му развитие е започнало от 18 – 19-ти и началото на 20-ти век първо търговско, а в последствие и културно, и днес личи този отпечатък.

Много от тези дейности с лека ръка са заличени, като сгради, магазини, пазари, които днес можеха да ни дадат представа, как е изглеждал нашият град, нашето родно място в онова далечно минало. За да може днешното ни поколение да се гордее с нашите предци, оставили за спомен много ценни обекти, търговски и културни, но някои от тях бяха унищожени, днес ги няма. Лошото е, че не мога да намеря нещо по мащабно написано за тяхното място, къде са били построени и как са изглеждали. Останали са само техните наименования, които ни напомнят за съществуването им, нищо друго.

Написах за Калето, рибарските магазини, маазите, свищовското блато, банарите, продължавам с ледниците.

Те бяха неразделна част от рибарската махала и рибарските магазини, просъществували до 50-те години на миналия век. В голямото 70 хиляди декара свищовско – беленско блато, преди да бъде отводнено от 18 километровата дига, години наред от река Дунав влизаха различни по вид риби, може би стотици, хиляди тонове. То беше естествен развъдник на голямото количество риба – от най-малкия уклеек до 200-300 килограмови сомове, над 100 килограмови моруни, пъструга, есетра, чига и други видове.

От есетровите риби се извличаха стотици килограми черен хайвер, който се изнасяше за европейските магазини и ресторанти. В махалата имаше цяла улица с колоритни рибарски магазини, просъществували до 55-те години на миналия 20-ти век. И сега, след толкова години, си спомням прекрасно за всички тях, построени по старобългарски архитектурен стил. Улицата с магазините е съществувала от края на 18-ти век. Тази улица от ранна утрин до късна вечер гъмжеше от многолюдна клиентела – купувачи на риба.

Вечер кръчмите и ресторантите бяха пълни с рибари, хамали и гости на града ни. Предлаганата вкусна рибена чорба и прекрасните рибни ястия, за които си спомням и днес, задържаха посетителите до късно през нощта. Цялата улица и махалата ухаеха на тази незаменима миризма.

За да се съхрани това огромно количество риба и да се експортира за вътрешността на страната през топлите летни месеци, в онова далечно минало хладилници и фризери нямаше, се ползваше изсечения през зимата от река Дунав лед. За тази цел, близо до самите магазини, имаше пет големи и дълбоки изкопани в земята ями. Имаха правоъгълна форма, бяха дълги 30-45 метра, широки 20 метра и дълбоки 3-4 метра. Дъното и страничните стени на тези ями се облицоваха със специално приготвени сламени бали.

Тези ледници, още в края на лятото, се подготвяха най-прецизно да поемат големите дебели 50-100 килограмови ледени блокове, изсечени от реката. През ония далечни години зимите бяха люти и страхотно мразовити – с температури от минус 30-40 градуса. Дунава започваше да замръзва още от средата на ноември, а големите ледени блокове, влачени от речната вода, постепенно се събираха и сковаваха, дебелината на леда бе от 60 сантиметра до 1 метър. Те държаха реката в ледената си прегръдка от ноември до март.

Дните и нощите бяха дълги и студени, а гъстата мъгла потискаше реката и града. При такива условия започваше изсичането на лед и запълването на големите ледници. През есента брегът, който не трябваше да е стръмен, се подготвяше да бъде удобен за изтеглянето на ледените късове. Те се редяха добре и представляваха една заледена пързалка.

Инструментите, необходими за целия процес, бяха: силно заострени и закалени брадви, дълги 2-3 метрови куки, въжета с макари и големи широки триони за рязане на ледените блокове. Местата, определени за сечене на лед, предварително се проучваха, а целият производствен цикъл бе предимно ръчен.

Най-трудоемко, най-трудно беше изсичането на първите парчета лед от реката, след което биваха притегляни с куките и изваждани, а по ледената пътека се изтегляха с въжета и макари на брега. Чрез специална дървена тринога се товареха на големи коли, теглени от биволи и крави, и се извозваха до тези естествени ледени камери.

Леда се редеше прецизно и внимателно, като всеки запълнен ред от лед, се отделяше с бали от слама. Когато се запълнеше ледника, отгоре се поставяха два реда сламени бали и се насипваха около 50-60 сантиметра жълта и добре загладена пръст. Така се произвеждаше и съхраняваше, в големите и силни летни горещини, леда необходим за запазването на хилядите тонове риба годни за консумация. Много пъти съм гледал с голямо любопитство, въпреки зимния студ, този процес, а като поотраснах започнах да помагам на рибарите. Като си спомня за онези далечни времена, за онези рибари, отдадени на своята трудна професия зиме и лете, калени от непоносимия зимен студ, загорели от силното парещо слънце, мога само да изкажа своето уважение към тях. Правя им дълбок поклон.
Константин Динков/Льони/