Колчо – една голяма трагедия

Беше 1943 година. Макар, че бях доста малък този спомен се е запечатал в мен и въпреки годините не мога да го забравя.Трудно намирам сили да пиша за него, очите ми се пълнят със сълзи, но ще ви разкажа една трагедия по истински случай.
Годината бе през втората световна война, която бе в разгара си, войските на Хитлер жънеха успехи по всички фронтове. Вероломно бе нападната и Русия /СССР/, водеха се унищожителни битки. Тогава семейството ни живееше в рибарската махала, тя бе една от най-големите в нашия крайдунавски град Свищов. Само на 200-300 метра от нашата къща беше гарата, пристанището и реката, която миеше свищовския бряг.Почти всички деца играехме в този район и ако не бяхме край Дунава, бяхме на пристанището или край гарата. Не пропускахме нито ден да не посрещнем идващите пътнически влакове. Предлагахме услугите си на пасажери да им пренесем някой багаж срещу няколко лева.
През ония далечни години превоза на пътници ставаше с парните влакове или по реката с пасажерските кораби. Спомням си за един неделен ден, когато посрещнах обедния влак, пристигащ на нашата гара. До вратата на гаровия ресторант, на един дървен куфар, беше седнала възрастна жена. В скута си държеше малко момченце, което беше без крака, а другото, по-голямото стоеше подпряно на рамото на баба си, то пък бе с един крак. От любопитство попитах дали чакат някой да ги посрещне.
– Не, отговори бабата разтревожено, нямаме си никой.
Тръгнах си. По пътя за дома не ми излизаше от акъла мисълта, че бабата няма къде да преспи с тези две недъгави деца. Върнах се. Бабата стоеше умислена, с наведена глава и аз им казах да ме изчакат, ще се върна за тях. Не усетих кога стигнах вкъщи. Майка ми тъкмо гласеше обяда, погледна ме учудено:
– Ти защо си толкова изморен?
Набързо й разказах за бабата с двете дечица. Майка замълча за малко и хвърли престилката.
– Тръгвай, да отидем до гарата.
Мама поговори с приседналата баба, но не чух добре разговора им, взе от скута й малкото момченце, а аз хванах за ръката неговото по-голямо братче, което вероятно бе на моите години. Вървяхме бавно, бабата едва носеше тежкия куфар. Къщата ни бе малка, с две стаи, но мама оправи нашата, детската и след това подреди масата за обяд. Предложи супа от картофи, нямахме друго. Продуктите и хляба бяха с купони и едва ни стигаха да не умрем от глад, а хлябът беше по една четвърт за цял ден. Вкъщи бяхме само ние с мама и по-малкия ми брат. Татко бе мобилизиран някъде в Македония.
След оскъдния обяд бабата ни разказа от къде са и защо са тук. Били от София, но там животът бил ад, градът денонощно бил бомбардиран от англосаксонските, така наречени, летящи крепости и голяма част от него бил изравнен със земята. Къщата, в която живеели, била срутена. Било полунощ, зетят и дъщерята останали под руините, а тя не помнела как са останали живи с децата. Тя едва извадила двете си внучета от порутената къща. На големия едното краче било затрупано под една греда, а на малкия двете крачета били покрити с тухли и камъни. Нямало кой да им окаже някаква помощ, а под порутените къщи се чували само викове за помощ. Не помня как се озовахме на гарата и се качихме на влака. От очите й се стичаха сълзи по измъченото й старческо лице. Спрях на Плевен, по спешност трябваше да заведа децата в болница, те плачеха от непоносими болки. Там ампутираха единия крак на големия, а на малкия и двата. След десет дни ни изписаха, а една сестра ни упъти да дойдем в Свищов и така се озовахме тук.
Казвала се Станка, големият й внук Колчо, а малкият Благовест. Спомена, че повечето софиянци се изнесли от порутения град. Майка ми бе добродушна жена, през цялото време от очите й се стичаха сълзи. Не усетихме кога мина времето. Близо месец бяха у нас, след което моята баба предложи да се преместят при нея. Бе сама, а къщурката й беше до нашата. Мама ги уреди да вземат купони. През това време малкият Благовест почина в мъки, раните му не можаха да зараснат. Цялата ни махала го изпрати. Нашите бащи бяха рибари, а и ние, децата, макар и малки можехме да ловим риба. Част от улова, който хващахме продавахме,а другата оставаше за вкъщи и си помагахме на оскъдната храна. Лятото бе добре, но с настъпването на есента ставаше трудно. Много трудно изкарахме зимата на 1944 година, бях вече голям на десет години, войната бе почти към края си. Немските войски бягаха панически към Берлин и 1945 година Германия капитулира, но немците след себе си оставиха само развалини и разруха.
Няколко месеца след нашето освобождение гостите ни си заминаха за София, по-точно при техни роднини близо до столицата.Раздялата ни беше тежка. От тогава изминаха много години, но споменът се е запечатал в мен. Летящите англо-американски летящи крепости оставиха след бомбардировките си много злини. Тези хора са без съвест и морал, и сега окупират страната ни, настаняват се във военните ни бази под предлог, че ни пазят. От кого? А нашите управляващи не искат да разберат, че Америка постепенно ни заличава като нация, народът ни масово изчезва. А сега в София за благодарност издигнаха паметник на загиналите американски летци.
Константин ДИНКОВ – Льони