Когато Балканът бе скован от лед, а сърцата – от огън: Подвига на генерал Гурко и опълченците

Днес, докато гледам навън скованата от студ земя и усещам хапещия декемврийски въздух, мислите ми неудържимо се връщат назад във времето. Връщат се точно 148 години назад, в едни дни, които са решили съдбата на моята Родина.

Често си мисля за онази зима на 1877 година. Войната е в разгара си. Плевен току-що е паднал, Осман паша е предал сабята си, но пред руската армия се изправя най-страшният враг – не турският аскер, а величествената и безмилостна Стара планина. Зимата е свирепа. Снегът е дълбок метри, температурите падат до минус 20, а виелиците затрупват всичко живо.

Всички военни учебници по онова време казват едно и също: Балканът е непреходим през зимата. Турското командване знае това и спи спокойно, окопано на стратегическия проход Арабаконак, чакайки пролетта. Те вярват, че са в безопасност.

Но не са познавали генерал Йосиф Владимирович Гурко.

Винаги съм се възхищавал на дързостта на този човек. Представям си го как стои в щаба си, заобиколен от скептични офицери, които му обясняват, че настъплението е лудост. А той знае, че ако спрат сега, ако дадат време на Османската империя да си поеме дъх, цялата пролята кръв може да се окаже напразна. И Гурко взима решението, което граничи с невъзможното – незабавен щурм през ледения ад на планината.

Точно в тези дни около днешната дата се разиграва най-драматичното действие от тази епопея. Планът на Гурко не е самоубийствена фронтална атака, а нещо гениално – обходно движение през козите пътеки, там, където никой не очаква да мине човек, камо ли армия.

Когато чета хрониките за тези дни, дъхът ми спира. Опитвам се да си представя нечовешките усилия на онези мъже – руски войници и нашите български опълченци. Най-големият кошмар е артилерията. Конете затъват в преспите, отказват да вървят по заледените стръмнини. Оръдията трябва да минат, иначе всичко е загубено.

И тогава се случва чудото на човешката воля. Пред очите ми оживяват картини, които трябва да помним вечно: войници, впрегнати вместо коне, дърпащи с въжета и бутащи с голи, измръзнали ръце тежките оръдия нагоре по склона. Студът е сковаващ, мнозина остават завинаги в „бялата смърт“ на преспите.

Разказват, че самият генерал Гурко е бил там, сред тях. Не в топла палатка в тила, а в снега, до оръдията. Делял е с войниците замръзналия сухар и им е вдъхвал кураж с думите: „Братци, още малко напънете! Там долу ни чака слава, там долу е София!“. Личният пример на командира превръща тези изтощени хора в титани.

В последните дни на декември невъзможното става факт. Мога само да гадая какъв шок са изпитали турските паши, когато са видели руските части да се появяват в Софийското поле, в техния дълбок тил. Паниката е била неописуема. Те просто не са могли да повярват, че цяла армия е преминала през „непроходимия“ зимен Балкан. Този брилянтен шах-мат принуждава османците да бягат панически, изоставяйки укрепените си позиции, за да не бъдат обкръжени. Пътят към София е открит.

Днес, когато погледна заснежените върхове, аз не виждам просто планина. Виждам паметник на този невероятен подвиг. Зимният преход на Гурко за мен не е просто суха военна маневра от учебниците по история. Той е триумф на духа над материята, доказателство, че няма непреодолими прегради, когато целта е свята – свободата.

В тези декемврийски дни аз скланям глава. Заради онези премръзнали ръце, които изтеглиха топовете през леда, за да можем днес ние да живеем свободни. Това е история, която никога не бива да забравяме.
Боян БЪЧВАРОВ