Денят е неделя. Автобусът за Плевен пристигна и пътниците заеха местата си. До мен е младо момиче, видимо много притеснено, защото през цялото време нервно поглеждаше часовника си. “Трябва час по-скоро да бъда при мама в болницата, утре й предстои операция, а при нея няма никой. Тя е сама”, споделя тревогата си Маргарита, която уточни, че повечето я наричат Мими. Когато я попитах къде е баща й, отговорът бе кратък – аз съм дете на разведени родители, това сякаш повод да излее мъката си, която таи в сърцето си.
“Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство или пък точно обратното. Един малък и невзрачен документ, който намерих в чантата на мама с документи ме убеди, че тя е проявила смелост да се разведе с баща ми. В онази пълна черна, пълна с листи чанта, открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.
Няма смисъл да живееш с човек, който постоянно ти причинява физически и психически тормоз. В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие, защото успя да ме възпита, даде ми възможност да съм самостоятелна и да не съм разглезено дете. Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто, за да ме чуе или да пита как съм. Не плащаше издръжката, макар и смешна като сума.
Като малка бях между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха, по-скоро това на баща ми. Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатлят с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури в изобилие.
Майка ми често не ме пускаше да виждам родителите на баща ми, защото винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделят от някого. В петък – преди да отида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като връщах, за баба и дядо.
Като малка си мислех, че като са разведени ти имаш две семейства, които ще ти дават повече и няма да ти липсва нищо. Това обаче е възможно сигурно в случаите, в които и двете семейства те обичат и подкрепят. Ако обаче това е налице, тогава едва ли щяха да са разведени. Аз никога не съм и мислила да наричам моя биологически родител от мъжки пол “тате”.
Неприятната страна на това да си с разведени родители са и всички обичаи, през които е възможно да преминеш. Един такъв беше абитуриентският ми бал. Това е единственият път, в който баща ми е имал смисъл в живота ми, освен при зачеването ми, защото ме вози до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка за спомен и това беше. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лева.
Днес вече съм на почти 30 години. Малко повече от 25 години с етикет “дете на разведени родители”. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и днес се тревожи за мен. С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Затова съм категорична, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквото имам и аз, и да има истински баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек”.
Така завърши своята изповед младото момиче, слизайки от автобуса на болничната спирка в Плевен и бързайки да окуражи майка си, че не е сама, че Мими е до нея.
Йорданка АПОСТОЛОВА,
Вестник Дунавско дело