Двама

Първо погребахме бабата. Тя си полегна един следобед под ореха и остана там до вечерта. Дядото, както винаги, ѝ се развика да става, че да му слага вечерята. Ала аз чух как орехът въздъхна, как остави вятъра с пръсти да разроши косата му, а после го изпрати с жални вопли да разнесе вестта из селото. Знаех, че оттук нататък духът на бабата щеше да разклаща клоните на ореха, да плаши птиците и да ме гони, защото тя хич не ме харесваше.

Дядото вика, вика, пък се смълча. Някак отведнъж се смълча. Все едно нещо го преряза през гърлото. Чак се задави, закашля се. И тръгна към вратата. Излезе навън. Звездите лазеха по покрива на къщата, небето чернееше във всичките й прозорци. Дядото се залута из двора. Аз го побутнах малко, пооправих му крачката. Казах му: ,,Няма как, дядо! Трябва да се стягаме! Да не вземеш сега да тупнеш и ти. Не съм готов още да ви изпратя и двамата“.

След погребението вечерите станаха различни. Дядото се затвори в къщата и почти не излизаше. Сигурно го боляха краката, а може и да го беше страх. И млъкна. Сякаш оня последен вик тогава в тъмното му изтръгна гласа. Само гърдите му старчески хриптяха, кашляше, плюеше и бършеше с ръкав очите си. Аз най-демонично си витаех на тавана и все се ослушвах. Можеше пък и да продума…

Навън вече бе есен. Застудя. Дърва пак щяха да трябват. Малко останаха, подредени от бабата в стройна купчинка под навеса. Къщата се схлупи съвсем. Стените се напукаха още повече, другата врата също се изметна. Стъклото на кухничката се счупи и дядото мушна картон. Седеше той до масата по цял ден, гледаше ръцете си и мълчеше, мълчеше… Съклет да те хване от тая тишина. Скърцах с врати и прозорци, виех зловещо, трополях нощем, оставях страшни следи… Нищо не помогна. Жив се погреба тоя човек. Цял живот хокаше бабата, даже я побийваше, като беше по-млад. А сега онемя от мъка.

Понякога ходех под ореха и си говорех с нея. Отсърди ми се тя. Добра душа излезе.
Рени ВАСЕВА,
с. Еремия