Душите на нашите баби не са млъкнали, докато ние ги чуваме

Това е баба Кюрсие. Изживяла осемдесет лета. Преживяла двойно повече зими, най-студените от които, понякога съвпадали с лятото. Мечтаела да си има момиче. Получила четири рожби. Мъжки.

Първите ѝ думи, когато ме видя бяха: „майче, дъщеричко“. В мое лице видя осъществената си мечта. Бях нейна дъщеря, внучка, приятелка. За 40 минути – а всъщност осъществих мечта, чакана осемдесет лета.

Баба Кюрсие бързаше. Точно в деня на срещата ни, точно преди 20 години, тя загубила своя син. Хиляди стъкълца се забили в душата ѝ. Със скоростта на светлината. „Как да надживея чедото си, бе майче, как?“

Раздяла преди 20 години. И среща след 20. Беше вълнуващо. Истинско.

Аз нямах какво толкова да кажа. Двадесетте мои лета са зародиша на осемдесетте нейни.

А колко имаше да казва тя…

Омъжила се по любов, никога не съжалила, една лоша дума не чула от „своето либе“.

Говореше с обожание и възхита за него. Нарече себе си „неука, проста“. Ходила на училище само шест месеца, а той завършил пети клас. Бил образован, истински мъж.

А аз…. аз имах чувството, че времето е спряло. Изживях време, в което никога не съм живяла.

Ставайки част от пъстрия свят на баба Кюрсие, в главата ми се завъртяха думите на великия поет, на любимия мой Яворов: „Аз не мога да затикна с кърпа устата на душата, защото ще се задуши. Нито пък мога да я взема като гайда под мишница, защото ще зафъфли. И ще млъкне.“

Душата на поета не е млъкнала. Душата на баба Кюрсие не е млъкнала. Душите на нашите баби не са млъкнали. И няма да млъкнат, докато ние ги чуваме.

П. П: Вчера баба Кюрсие ми се обади. Попита дали съм я показала на София. Показвам я на света. Ето я!
Емилия Светлозарова