Доц. Юлия Николова: Празнословното политиканство не е от днес. И Бай Ганьо го обича …

Родена в Плевен, учила в Свищов, където е и учител девет години, преподавател – доцент в ПУ „Паисий Хилендарски“, чете лекции и в други университети… Юлия Николова, почетен гражданин на Свищов и изследовател на Българската възрожденска литература в интервю за Актуално Свищов.
– Доцент Николова, какво е за Вас Свищов?
– Свищов е градът на моето детство, на ученическите ми години, на първите ми професионални стъпки. Тези знакови моменти, добри или лоши, са незабравими, те оставят дълбоки следи в съзнанието на всеки човек. Може би оттам идва пиететът ми към Свищов. Пловдив също ми е скъп, защото там израснах професионално. И Панагюрище, от където е моят съпруг. И Смолян, където четях лекции във филиала на Университета. И Бургас, поканил ме да го обикна чрез Свободния бургаски университет. И Софийският университет, където водех лекции в магистърските програми по културна антропология с фолклор, и Института за литература със срещите с колегите и неповторимите научни срещи, а особено специализираните отдели в НБИВ-Пловдив, в НБКМ-София и в архивния отдел към БАН, където прекарвах цялото си свободно време.
Странното е, че голямата ми любов към Свищов се роди в Пловдив, когато завеждащата отдел „Специални сбирки” към НБ „Иван Вазов” Цветана Нанова ме помоли да й съдействам при публикуване на материали от архива на свищовеца Васил Манчев. Така заедно издадохме през 1982 г. „Васил Манчев. Спомени”, книга-паметник за историята на Свищов от втората половина на ХІХ в.
Още в Свищов учителят Васил Радков ни караше (тогава негови ученици и кръжочници) да записваме и издирваме историята на града, но не разбирахме докрай високия смисъл на извършваното.
Работата ми като преподавател по българската литература от ХІХ век (т. нар. Българска възрожденска литература) непрекъснато ме сблъскваше и със събития, станали в Свищов. Започнах да си ги записвам. Така се роди и изследователският ми проект „Достойно есть. Свищов през ХІХ век до първото десетилетие на ХХ век”, който излезе през 2006 г. като книга, спонсорирана от Община Свищов. Наред с описанието на историята, на културния и икономическия живот в града в нея има и енциклопедични материали за над осемстотин видни свищовски деятели. И, може би, в процеса на работа разбрах, що за средище е бил градът! През 2018 г. книгата претърпя третото си допълнено и преработено издание. Благодарна съм на всички, които оцениха труда ми и ме подкрепиха материално и духовно!
Често колегите ме питат защо не съм представила този си труд за професура. Може би защото го писах извън универитетските си и преподавателски задължения, от любов към делата на предците ни, а любовта никога не може да се измери с титли и звания.
– Кое за Вас е най-характерното за Възраждането и неговите деятели от Свищов, което ги отличава от други възрожденци?
– Обикновено в учебниците по история на литературата, а и в историописанието, фактите се обобщават и се дава общата характеристика на явленията. Но нито едно събитие не е пирамидално устроено, както обикновено се разглежда. Българското възраждане е цялостен, но многолик процес. Да вземем за пример училищата. Създателите и преподавателите в тези първи училища не са подчинени на обща (днес министерска) организация. Всеки учител е получил образованието си някъде в чужбина (Виена, Букурещ, Париж, Одеса, Николаев, Киев, Москва, Белград), в гръцките училища в пределите на Османската империя, в Цариградския лицей и т.н. И всеки е създавал свой метод на преподаване и своя учебна програма. Затова и всяко училище се именува не като днес – начално, основно, прогимназия, гимназия и т.н., а училището на Васкидович, на Христаки Павлович, на Йоаким Груев, на Найден Геров и т.н. Та само в Свищов двамата корифеи на образованието – Васкидович и Павлович, създават две различни по тип училища. В едното от 1813 г.се изучава гръцки език, но не като опит за асимилация, а като език, потребен и основно практикуван тогава в търговията. Но то е училище „на” и „за” българските деца. Днес бихме го нарекли колеж. В училището на Павлович, създадено 18 години по-късно, също се изучава гръцки език, но към гръцкия си речник Павлович прикрепя и Паисиевата история, издава първия й печатан вариант – „Царственик”, и настойчиво наставлява, че изучавайки чуждите речи, човек не трябва да забравя майчиния си език!
Свищов, подобно и на други по-значими селища край р. Дунав, има малко по-различно икономическо и културно развитие от селищата вътре в империята. Простряла водите си почти върху половината континент, реката свързва града със сърцето на Европа: във Виена свищовци създават търговски кантори, тук пращат децата си на обучение, а създаденото дружество „Напредък” ги подпомага материално; Пеща е градът, в който свищовецът Васил Ненович е инициатор за създаване през 1823 на първото филологическо дружество и издава през 1826 г. (почти веднага след Берон) свой буквар – „Буквар за децата на славеноболгарскиет народ”. А в Букурещ, в Галац, а и в други румънски пристанищни градове, свищовци имат имоти (мушии) и търговски кантори. Неслучайно дъщерята на Димитър Миладинов – Царевна, когато идва учителка в Свищов през 80-те години на ХІХ в., когато тук е учител и Иван Шишманов, пише в спомените си: „Може би наивно, но тогава чудила съм се защо София, а не Свищов е столица. Навсякъде чисто, навсякъде прибрано. Хората спретнати, грижливи, добре облечени”.
Европейската култура и образование – според посочените по-горе причини, тук пристига и се утвърждава значително по-рано. А това дава отражение върху цялата специфика на града и върху манталитета на неговите жители.
– Има ли нещо, което не знаем от историята на Свищов през Възраждането?
– В летописа на свищовската историография повече от столетие са записани и се записват забележителни имена и сериозни научни проучвания, свързани с краезнанието. Но все още има много непрочетени страници от миналото на града, които чакат своите бъдещи изследователи…
– Последната ви книга е посветена на 160-годишнината на проф. Иван Шишманов – „Бащи и синове – една клонка на Шишмановия род“. Кое е най-интересното, което научихте докато писахте тази книга?
– Когато работех с архивите, които бащата, синът (предимно той – Иван Шишманов) и внукът десетилетия наред грижливо са съхранявали, бях поразена от морала и интелекта на тия хора. Те ме убедиха, че устоите и безсмъртието на рода се поддържат не само и не толкова чрез общата кръвна връзка, а чрез готовността да служиш и да се жертваш за общото благо, да дадеш и другиму от своите знания и опит. За тези хора понятията родолюбие и родинолюбие, макар и различни по смисъл, се припокриват.
– Защо, според Вас, потомците на възрожденците, на будителите, са толкова разединени днес – ето, почти седмица бяхме без председател на Народното събрание? Така ли е било и по време на Възраждането?
– Ако разлистите страниците на възрожденската преса, ще се изненадани колко нападки и политически пристрастия има в тях. Наскоро прелиствах едно писмо от приятеля и родственика (по майчина линия) на проф. Иван Шишманов – Владимир Божинов, който на 18 май 1884 г. му пише: „От друга страна работата върви съвсем зле. Никога не са биле тука партиите тъй настроени една към друга, както днес”.
Нищо ново под слънцето. Празнословното политиканство не е от днес. И Бай Ганьо го обича …
– Любимото занимание на Юлия Николова в свободното време?
– За мое щастие съдбата ми е дала шанса да съчетая професионалния си път с любимото занимание, т.е. с четеното и работата с книгите, с архивите, с ръкописите, пожълтели от времето, но опазили мъдростта като непреходна ценност.
Човешката идентичност е изградена от многообразието на същности и всяка една от тях – според възрастта, моментното настроение, заобикалящата среда и конкретното време изискват непрекъснато да анализираш, да съпоставяш с изживяното и прочетеното. В тоя смисъл всяка книга и всеки автор имат своето място в човешкото битие. Трябва само да ги откриеш за себе си на точното място и в точното време! Но – за да постигнеш това – трябва да четеш много и да отсяваш потребното!
Александър ШАБОВ