Данчо – Цветето на Свищов

С изминалото време, с изминалите години, много от случките с тези наши съграждани – зевзеци, са избледнели и забравени, незапомнени. Но тогава, онези времена бяха други и живота, който живеехме, беше спокоен, имаше време за всичко. Тези спомени останаха запечатани в нас, в нашата памет много силно и не можем да не си ги припомним. Сега, когато пиша за доайена на свищовските зевзеци – Данчо Цветето, бих могъл да го охарактеризирам като харизматична личност. Нямаше образование, беше учил до четвърто отделение – днешен четвърти клас, едва знаеше да чете и пише, но това не му пречеше да бъде добър. И той, като другите зевзеци, имаше свой почерк в личния си живот. Имаше три хобита, от които не се отказа до края на живота си.
Първото – най-голямото, бе любовта му към алкохола и нямаше ден, в който да не се прибере пийнал в къщи. Второто – бе любимият му футболен отбор „Академик”, чиито мачове не пропускаше. А третото – да обикаля всички кръчми и ресторанти с кошница пълна с цветя, от които малка част продаваше, а другите подаряваше. В замяна на това получаваше много почерпки, които никога и на никого не отказваше. Почти всички негови истории бяха изпълнявани като следствие и под въздействието на алкохола, в който обаче си имаше мярка и не поемаше голямо количество. Именно тогава той беше зареден с най-много дяволии и щуротии. Имаше прекрасен глас и аз не познавам човек, полуграмотен като него, който да помни и изпълнява толкова много песни от репертоара на почти всички наши естрадни звезди, арии от опери и оперети, но и чалгата я владееше перфектно. С половинката си много се разбираха. И тя си попийваше, затова не си правеха забележки. Когато Цветето се прибирал в къщи цялата махала го чувала, а и отдавна съседите му знаели целия репертоар. Една пролетна вечер, като никога, се прибрал у дома си по-рано. Слънцето още не било залязло, а и денят бил празничен – Цветница. Гласът му се чувал от далеч и се носел из цялата махала. Каквото и да пеел, винаги завършвал с песента „Радка пиратка – ако те лепна, дънките ще цепна”. Колкото наближавал жилището си тя се чувала по-ясно и силно, а неговата Денка го чакала с нетърпение, защото трябвало да донесе пиенето за празничната вечер. Жена му, чувайки го, ставала по-злобна и си мърморела: – Ти на Радка дънките дали ще цепнеш не знам, но аз твоята глава сигурно ще я нацепя. Тя пък, като се напиела, редовно си го биела. Не му прощавала, това се знаеше в цялата махала. През този Великден времето било хубаво, а Цветето обещал на своите съмахленци да им направи изненада и те очаквали да разберат какво е измислил. На празника всички котки и кучета били боядисани, като великденски яйца – сини, жълти, виолетови, каквато боя намерил, с такава ги нацапал. Най-много били червено боядисаните. Съседите му не помнели такъв сеир и смях да е имало някога, та чак от другите махали идвали да гледат това чудо. Той бе един от най-големите фенове на футболния ни отбор „Академик” и мач без него не започваше. Коронният му номер беше на полувремето да направи традиционния си спринт. Независимо от времето, дали е топло или студено, той се събличаше, оставайки само по долно бельо, и под овациите на зрителите в препълнения стадион и силните викове:
– Давай Данчо, първи си – обикаляше игрището. Спомням си, когато отборът ни играеше в А-футболна група, на срещата между „Левски” и „Академик”, как на полувремето един голям заек бягаше по игрището, а публиката се забавляваше с това. Съдията спря мача и заедно с играчите, в продължение на десетина минути, гонеха заека пуснат от Данчо Цветето. Той хванал най-големия от зайчарника на племенника си Тошо Магарето, мушнал го в една кошница, а по време на играта го пуснал на терена без да го види някой от многобройната публика в препълнения стадион. Това предизвика бурен смях у зрителите, а по-късно разбрахме, че е пуснал животинчето по нареждане на треньора на нашия отбор, който му казал: – Данчо, ако не върви играта на отбора пусни заека за да могат момчетата да се посъвземат. Гледай ме, като си вдигна ръката – пускаш го. Така този емоционален двубой с тима на „Левски” София завърши 1:1. И сега, този наш чудак, е пред очите ми такъв, какъвто си беше – непринуден и весел добряк. До последния си дъх той не изгуби своята духовитост, усмивката не слизаше от лицето му, нямаше ден, в който да не се случи нещо хумористично около него. В един студен есенен ден мъглата, идваща от Дунава на талази, покриваше града и на метър разстояние не се виждаше нищо. През този сезон от годината тя седмици наред трудно се вдигаше, дори слънцето и вятърът не можеха да я разсеят. Отивайки сутрин на работа имах навик да закусвам в ресторант „Златното пиле”. Готвачът беше много добър, голям кулинар, а супата, която правеше, превъзходна и трудно се намираше място в заведението. Отваряйки вратата ме лъхна аромат на пилешка чорба премесен с тютюнев дим, а топлината ме удари в лицето. Докато се съвзема от разнасящия се навсякъде никотинов мирис минаха няколко минути. Огледах се, намерих едно място и седнах. На съседната маса бяха насядали Данчо Цветето, Вельо Шопа и един непознат, не беше от града ни. Вдигаха пълните чаши с греена ракия, чукаха се и силно, гръмогласно си пожелаваха: – Ха наздраве – което звучеше в целия ресторант. Непознатият не участваше в тази разпивка, а нашите двама зевзеци бяха почти готови – напити. И на единия, и на другия им трябваше много малко алкохол за да се напият, затова не се учудих, като ги видях в какво състояние са, но стана нещо, което не очаквах да се случи. Чаках поръчката си, когато изведнъж се чуха викове. Данчо и Вельо се скараха, вкопчиха се един в друг, ругатните се сипеха от устата им – от цветущи по-цветущи. Цветето извади от някъде голям нож, захапа го и започна да ръмжи, като озверен тигър, макар че нито единия, нито другия си посягаха и не се удряха. Непознатият гледаше изумен тази неприятна сцена, стана от стола и бързо напусна заведението, а на масата останаха недокоснатата му супа и половин печено пиле на грил с богата гарнитура. Нашите юнаци се огледаха и като разбраха, че техният непознат приятел напусна ресторанта бързо си разделиха супата и пилето, а имаше и каничка с червено вино. Със силен глас и звъна на пълните чаши Данчо вдигна тост за здравето на непознатия техен сътрапезник. Никой не остана учуден от целия този сеир, подготвен от Данчо Цветето, защото всички ние добре познавахме и двамата.
Константин Динков – Льони