Четиво за Гуцанов: На 30 години… бездомник, който не помни майка си, израснал в Дом!

Бях тръгнала за Еконт тази вечер в съседния град. Да си взема новите тиражи на последните три книги, че са дошли

ПО СРЕДАТА МЕЖДУ ДВЕ СЕЛА – ЩЯХ ДА БЛЪСНА ЧОВЕК! ВЪРВЕШЕ В ТЪМНОТО И В МЪГЛАТА, ИЗВЪН НАСЕЛЕНО МЯСТО, без никакви светлинни обозначения. Вървеше плътно вдясно, но и аз все плътно вдясно карам, че все ме е страх, да не ме блъсне някой. Иначе вървеше в насрещното, за да вижда светлините на колите и да се пази и той, ако шофьорите не го видят него.

Студено, мъгла и вали… Вали дъжд! И от два часа вече е тъмно! И на пътя човек! Ей, така си върви… Отказах се от Еконт.

Обърнах на първото възможно място, настигнах човека и го повиках. Исках да го закарам, до където и да е! Когато отвори вратата на колата, малко се изплаших. Разбрах, че нещо не му е наред. Беше мръсничък, с лятно яке и пробити обувки. Под мишница стискаше половин хляб. Млад човек, на около трийсет (впоследствие така се оказа – 91 набор).

Не влезе в колата, докато не го поканих. Това малко ме успокои. Преглътнах страха и го попитах за къде е. Вика – за Търнава. Търнава е след пет села.

Отжалих Еконт окончателно. Утре ще си взема книгите!

Тръгнахме за Търнава, помислих, че живее там. Впоследствие обаче се оказа, че… Просто в Търнава помнел, че има някакви приятели. Приятели – силно казано. По-скоро хора, които го познават. Но не им помнел имената. А, и не знаел дали още са там – и дали са живи…

Израснал по домовете за сираци. Родители имал (кой няма). Без родител няма как да се пръкнеш на тоя свят. Но го оставили по времето на прехода, който не свършва в някакъв такъв дом – и запрашили за Италия. И повече нямало от тях ни вест, ни кост.

Пък той вървял така от две села по-назад от мястото, където го срещнах. Тръгнал по светло, но по пътя го сварила тъмнината. Там, където бил – уж му обещали работа, но накрая не му дали. Е, кой ще му даде – като първо на първо няма дом. И дрехите му скъсани. И скоро не се е къпал…

А къде да се изкъпе? Разплаках се, докато го слушах. Той не видя. Беше тъмно в колата, пък и карах бавно – и усилих парното, да се стопли. Поне, докато пътуваме… Пък и без това не знаех къде отиваме, къде да го закарам и какво да го правя. Та карах бавно. И не виждах добре от сълзите, и от дъжда навън.

Сетих се, че две села преди Търнава има бензиностанция. Денонощна. Закарах го там. Купих му чай, бисквити и му дадох някой лев да си има. Сетих се, че по селата винаги има поне един-двама човека, които гледат животни, и понякога наемат такива хора да им помагат. Срещу подслон и храна.

Ако няма такива изпаднали, като моя спътник – тогава си наемат хора и срещу заплащане. От зор! Когато имаш много животни, някой трябва да работи.

И така. Оставих го там. На съдбата му…

Разбрахме се с жената от бензиностанцията да се свърже с тамошните хора, които имат животни, и дано го приюти някой, поне за тази вечер… А утре? А ако не го приютят никъде?

Сега седя и си мисля, че има нещо яко, ама много яко тотално, фронтално, брутално и изначално супер-мега яко сбъркано в тоя свят. И няма изгледи да се оправи скоро. Аз и в София бях така. Не подминавах просяк, а те бяха на всеки ъгъл там. И на всяка тротоарна плочка – по двама.

Беше непоносимо за мен! Когато стана съвсем непоносимо – си тръгнах.

ТУК СА ПО-РЯДКО. БЕЗДОМНИТЕ ХОРА, които нямат подслон, храна, и топлина. Слава на Бог! За сметка на бездомните кучета и котки. Тях ги има, не мога да се оплача. Затова се прехвърлих на тях. С тях поне е по-лесно. Храна, вода и при добро желание от тяхна страна – на моята спалня. Пред камината. Или под климатика. С тях е лесно. Чат-пат нещо за бълхи и нещо обезпаразитяващо. С тях е лесно…

Но с хората, с хората… Много ми е тежко за хората, които си нямат ДОМ, ПОДСЛОН, И ТОПЛИНА. Още помня клошарите около кръстовището на Гоце Делчев и България, където живеех: Гриша – поет, Владо, бивш лекар от ВМА, ако не се лъжа… И колко още!

Безименни, невидими за обществото. Безизходни. И бездомни. Всеки имаше своята история… Всяка от тях беше различна – но винаги тъжна… Винаги, винаги тъжна.

Бог да помогне на моя спътник от тая вечер. Дето щях да го блъсна в тъмнината и в дъжда, шофьорът е винаги с единия крак в затвора, а с другия – в гроба. Бог ме запази това да не се случи! Дано запази и него в студената нощ! Да му даде подслон, и топлина, и храна. Да му изпрати хора, които да му помогнат, и да го приютят.

Израснал по Домове за сираци… Не помни майка – не знае баща. Лелките в Домовете му казвали, че техните заминали в Италия, и го оставили… на съдбата му.

Ай, Господи! Бащице! Спаси, Господи. И помилуй! Всички, които си нямат никой на този свят….
Гълъбина МИТЕВА