Баща, син и внук – различни, но и близки по манталитет, творчески амбиции, ненавист към злото…

Всяка книга си има своята история. Има я и тази. Тя се таи още в студентските години, когато проф. Петър Динеков разказваше за Шишмановия „Сборник за ародни умотворения, наука и книжнина”, за неговата програмна статия „Значението и задачите на нашата етнография”. И ми бе странно, че проф. Иван Шишманов начина Сборника своята втора рожба (в същата година, когато излиза първия му том – 1889 г. се ражда и синът му Димитър). А когато се появи сп. „Български фолклор” (1975 г.), като орган на Института за фолклор към БАН, в първата му книжка проф. Динеков неслучайно помести писмата на проф. Иван Шишманов до неговия (тогава) студент Михаил Арнаудов. В тях го съветва какво и как трябва да прочете в библиотеките в чужбина. Писма – един ярък пример за взаимоотношенията между поколенията, между учителя и ученика.
Тази връзка между поколенията продължи да ме вълнува и през годините. В нашата литературна история има много и интересни примери на междупоколенчески взаимоотношения. Най-познатата е връзката Петко и Пенчо Славейкови. Непознато остава взаимоотношението между дядото, бащата и сина Димитър – Иван – Димитър Шишманови. Първият бе потънал във времето на 70-те години на 19-ти век. Вторият, макар и не толкова шумно зачитан, бе запазил през годините името и научния си авторитет. Третият бе заличен от литературноисторическата памет поради нелепата му политическа съдба.
В първите години на двадесет и първия век, по проект на Института по литература при БАН започна поредицата от международни конференции, известни като „Шишманови четения”, озаглавена „Форумът”. Научните конференции продължиха доста години. Издадоха се и поредица от сборници с изнесените доклади. За последните не достигнаха средства. Но така или иначе интересът бе вече събуден.
„Епиграмите на проф. Иван Шишманов” бе първата ми публикация от 2005 г. Изследването ми бе резултат от съприкосновението с ръкописа на подготвения за печат, но не издаден приживе сборник от епиграми, съхраняван днес в Историческия музей – Панагюрище, в колекцията „Иван Деянов”. „Училищната политика на проф. Иван Шишманов” – 2006 г. се появи като резултат от изненадата ми какво и как може да се ръководи образованието у нас. Юбилейният сборник в чест на проф. Р. Дамянова (2009 г.) ме накара да се поровя в архива на БАН и да се преклоня през неимоверната обим между родителите на проф. Иван Шишманов, споделени в запазените четиридесет и едно писма. Така се роди „Твой верний Таки”. Последваха „Бащата или началото на обновата” (представен на националните Шишманови четения „Към обнова” през 2012 г.) и „Баща ми беше феминист преди феминизма” (на международната научна конференция „Литературознанието: диалогичност и предизвикателства” – 2018 г.).
Докосването до архивите откри един нов свят. Пред мене оживя съдбата на цяла фамилия от бележити личности – с успехите, с житейските си тегоби и радости, със стремежите си да остави диря след себе си „на ползу роду”.
И пожелах да разкажа за тях – невероятните баща, син и внук – толкова различни, но и толкова близки по манталитет, творчески амбиции, ненавист към злото, безкруполността, егоизма и с безкористна вяра в победата на доброто, красотата, истината, в напредъка на прогреса и цивилизацията. Вярващи, дори когато съдбата ги дарява с болка, самота и гибел…
И тримата са творци – новатори. Срещнали и опознали европейската култура, те се опитват да накарат съвременниците си да усвоят доброто от нея, но да запазят родовите си корени.
И тримата обичат театъра. Възрожденецът Димитър Шишманов има задачата да разясни що е театър, да играе като артист в местната самодейна трупа, да превежда и сам да пише драми. Следосвобожденецът Иван Шишманов след завръщането си от учение в чужбина е участник в свищовското театрално дружество, а по-късно, като министър на народното просвещение, става инициатор за откриване на Народния театър в София. В същия този театър се играят по-късно драмите на внука Димитър Шишманов. Дядото и бащата ратуват за истинско образование и откриват нови по вид училища.
И тримата са запленени от музиката, поезията, от красотата на изкуството.
Обичат семействата си, но поставят обществените си задължения над тях, защото така повеляват нормите на човешката добродетелност.
И никога синовете не забравят стореното от предходника, от бащата. Всеки съхранява написаното и изреченото от другия и продължава започнатото.
Близостта между тях е толкова голяма, че дори търсят физическата си прилика. Иван Шишманов ще опише бащините си портрети, а вглеждайки се в огледалото, Димитър Шишманов ще сподели в дневника си: „Откакто ми побелели косите и мустаките, започнал съм да приличам на баща си. И навремени, като се вгледам в огледалото, виждам как простъпват през чертите ми очертанията на лицето на баща ми” (Шишманов, Д. Писма до мен самия… с. 117.).
Когато човек се взира в живота и делата на тримата Шишманови – дядото, бащата и внукът, ще забележи как всеки един от тях, надпреварвайки се със самия себе си, извисява все по-високо интелектуалния си ръст, но пази дълбоко в сърцето си живо делото на предхождащия, на бащата.
Същите, и толкова различни! Нека надникнем в техния свят!
Юлия НИКОЛОВА,
„Баща и синове – една клонка от свищовския Шишманов род”