Банарите на Свищов

Банарите са част от визията на града ни. Забравени и от никого не споменавани, минавайки край тях, никой не подозира и не знае нито как са изглеждали, нито тяхното местонахождение и структура. От четири е останал само един и той се намира в центъра на нашия град, а в него се изсипват строителни отпадъци. Ако си направим експеримент и попитаме някои 40 – 50-годишни съграждани къде се намират тези банари, в коя част на града са, сигурен съм, че ще вдигнат рамене и ще кажат, че не знаят. Някои от по-възрастните като мен си спомнят, но младите, подрастващото поколение, не знаят, защото нищо не е писано за тях. А колко е хубаво да се знае какъв е бил градът ни в далечното минало, как са изглеждали улиците, площадите, градините, сградите – някои от които вече не съществуват. И сега, като пиша за тези творения на природата, искам да провокирам поне малък интерес у читателите, да ги заинтригувам, че ги е имало още когато градът ни е бил по-малък. Архитектурно изглеждаше много по-различен от днес, нищо общо няма с днешния малък и красив европейски град.
До 50-те години на миналия век банарите не бяха заличени. Най-западният започваше от северния край на площад „Велешана“ и бе едно дълбоко дере, от запад и от изток оградено от два неголеми хълма, а на юг не беше стръмен както останалите. От това дере течеше една малка рекичка, която разделяше на две части рибарската махала до рибарските магазини.

Тук тя беше каптирана и по канал, който се намираше под улицата на рибарниците, се оттичаше в река Дунав. Дъното на това дере беше едно тресавище – по краищата обрасло с нискостеблени върби. Птичият свят, който го обитаваше, беше предимно от безброй врабци, а жабите сутрин и вечер изнасяха специални концерти. Това място познавах добре, защото живях и раснах близо до него и като малък събирах червеи за риболов по река Дунав. През горещото лято се носеше една неприятна миризма на тиня, беше развъдник на комари. И сега, ако искаш да пресечеш хълма от изток, по каменни стъпала се спускаш и по мост, в миналото дървен, нестабилен, почти изгнил, излизаш на улица „Иван Вазов“ (Цапарица), а оттук надолу за гарата. Този мост и сега съществува, но е удобен, стабилен, широк, направен от бетон. Улицата, която идва от центъра на града, минава съвсем близо до банара и се спуска към мелницата. От 50-те години на миналия век дерето постепенно започна да се запълва. След земетресението от 1977 година тук се изхвърляха всички бетонни, тухлени и варови отпадъци.
От „Велешана“ по главната улица на изток се озоваваме на централния площад на метри до най-големия банар. На север се вижда река Дунав как криволичи между Беленския остров и румънския бряг. В далечината са големите Никополски възвишения и съвсем наблизо – комините на Химкомбинат „Свилоза“. А погледнеш ли надолу, виждаш една доста дълбока пропаст. На времето дерето беше населено. Имаше цяла махала – малка, но много колоритна. На югозапад тя граничи с големия хълм, по който минава улицата, която се спуска към гарата, автогарата и пристанището. На североизток е високото възвишение Калето. И сега от махалата са останали десетина къщи като свидетели, че тук е имало живот. Високите саморасли дървета и тръстиката, която е непроходима, създава впечатление, че си в някаква джунгла. Спомням си, че през комунистическо време имаше проект на мястото на това дере да бъде построен голям летен театър и лятно кино, но това остана неосъществено. В момента е голям люпилник и развъдник на комари, но в бъдеще вероятно ще направят нещо от този банар.

За третия, който по размери е доста по-малък, си спомням съвсем малко, отдавна е запълнен и се намира под студентските общежития до пътя, който минава покрай пристанището. В миналото се наричаше Табана баир и сега така се знае от съгражданите. В момента на това място има една малка буренясала градинка, която трябваше да бъде оправена заедно с пътя, който минава оттам и изглежда много добре. Трябваше да ѝ се предаде вид и да се създадат условия за почивка на гражданите. Тук има прекрасна панорама към река Дунав.

Последният, който се намира в махалата „Ат пазар“, не беше по-малък от останалите, под площад „Велешана“ и центъра. Започваше на около 40 – 50 метра от улица „33-ти свищовски полк“ и той беше между два хълма, спускайки се на север към река Дунав. Западният хълм не беше стръмен и имаше построени малки, бедни, схлупени къщурки. Източният беше почти отвесен, билото също беше застроено, но поради голямо свлачище населението беше изселено, останаха само няколко полусрутени бордея и две масивни сгради. От дълбокото и стръмно дере извираше също малка рекичка, поемайки посока Дунав. Този банар, като останалите, просъществува до 50-те години на миналия век и започна запълването му, в момента е модерно спортно игрище със спортна зала. Така изглеждаха и изглеждат банарите, като до този момент никой нищо не е писал за тях. Може би някой ще прояви интерес, защото те са част от историята на града ни.
Константин Динков/Льони/
Разказът е част от книгата „Моят последен круиз“