Запасняци

Преглеждания: 27 #
15 Jan 2019

Актуално Свищов продължава поредица, посветена на стария Свищов, видян през художествения поглед на капитан Константин Динков/Льони. Следващите публикации ще бъдат за свищовските образи - зевзеци, особняци и чудаци...

    Колко бързо отминаха годините. И колко е приятно да си припомня щуротиите от младежката ни възраст с двама мои много близки приятели. Не бих могъл да ги поставя на една плоскост с нашите градски зевзеци, особняци и чудаци. Не, те не са като тях, те бяха бохеми още от млади, та чак до преклонна възраст. Познавам добре и двамата, Чико е по-малкият ми брат, растяхме от малки заедно, детството ни премина край величествения Дунав. Спортувахме заедно и минахме през много спортове. Аз бях с три-четири години по-голям от тях, но това не ни пречеше да сме заедно. Попадайки в компанията им, никой не скучаеше, а техните щуротии, техните волни изпълнения бяха безкрайни. Всеки от тях се стремеше да бъде винаги едно ниво над другия, да го надхитри. Двамата са познати не само на моето поколение, които вече сме доста възрастни, но и на по-младите, които непрекъснато ги търсят. Сбирките им, запоите им не минават без тях, без техния самобитен хумор. Самото им присъствие създава много настроение и смях. Чико и Кеби бяха като братя, неотлъчно биваха заедно и затова, ако търсиш единия – намираш и другия.
В далечните им младежки години, когато вече се чувстваха мъже, като дойде време да влязат в казармата, и двамата бяха приети да служат във Военноморските сили – Варна. Понеже бяха добри плувци, военната си служба изкараха в спортна рота по плуване и водна топка, а след това станаха и майстори на спорта по плуване. И тук техните изпълнения не бяха малко. Въпреки приятелството си се дебнеха един друг и между тях винаги имаше някаква интрига.

    След казармата те се върнаха в Свищов, а когато двамата се задомиха и създадоха поколение, решиха да забогатяват. В ония години доста хора тръгнаха на гурбет в чужбина. Много от тях работеха в бившия СССР по различни обекти. Имаше и такива, които излизаха на Запад, но бяха старателно проучвани до девето коляно, както се казва. Двамата приятели и те решиха да си опитат късмета, но не на Изток, там винаги можеха да заминат, а на Запад, но за там им трябваше здрав човек, който да им даде едно силно рамо. Мислили, прехвърляли в умовете си кой добър приятел имат по върховете в София. Питали, разпитвали и накрая разбрали, че имат такъв, който работи там, откъдето зависи излизането им на Запад. Това бил Дундев – софиянец, с който заедно служили във Военноморските сили – Варна. Три години били в спортната рота и делили моряшките неволи и несгоди. Преценили, че само той може да им свърши работата, та нали е офицер от Държавна сигурност. Задвижили нещата и се уговорили с него по телефона в кой ден и час ще ги приеме, но преди да тръгнат, се подготвили като за пред кръстник.

    Имали някакъв техен приятел, който гледал пуяци за износ в село Вардим, отишли при него и взели един над десет килограма. Но не можело само с това да тръгнат и взели от „Винпром“ десет литра дамаджана с оригинално свищовско вино „Каберне“ и пет литра свищовска грозданка. Мислили, мислили двамата какво още са пропуснали, и по-умният от тях – Кеби, се плеснал по челото и казал:

    – Абе, Чико, та ние щяхме да забравим най-важния армаган – ами рибата.

    – Вярно, бе! Дундев със сигурност ще си помисли, че от Дунава идваме, а едно парче поне не сме занесли – отговорил му той.

    На другия ден станали рано и отишли при рибарите в местността „Чамурлука“, а те тъкмо били извадили първата мрежа и за техен късмет имало доста тарани, сомчета и друга по-едра риба. Избрали си едно сомче около пет-шест килограма, за да не е много мазно. След цялата тази подготовка, натоварени с багаж – като хамали, потеглили с директния сутрешен влак за София и пристигайки около обяд, техният приятел вече ги очаквал на гарата. Отивайки в жилището на Дундев, апартамент на третия етаж в някакъв блок, пуснали пуяка в банята, където трябвало да го заколят по-късно. Приятелят им се бил подготвил, седнали на масата, хапнали, пийнали от ракийката и винцето и решили, че е настъпил моментът да екзекутират пернатото. Кеби, който щял да свърши тази работа, влязъл в банята с един голям нож в ръка, натиснал краката на пуяка и започнал да му реже главата. Но за беда ножът бил толкова тъп, че едва успял да отреже половината му врат, и от там започнала драмата, завършила с куп поразии. Кеби не можал да удържи голямата и силна птица, изтървал я, а тя започнала да се хвърля из банята, изхвърчала в коридора, в хола и през терасата паднала в градинката под блока. Целият апартамент бил оплескан с кръв, която като фонтан бликала от дългия врат на охранения пуяк. Кеби, с големия нож в ръка, веднага се озовал в градинката пред блока, а насядалите по пейките хора, виждайки го целия в кръв и с нож в ръцете, скочили и побягнали, викайки с ужас за помощ. Помислили си най-лошото, че е убиец или психар. От терасата пък Дундев крещял с колкото му глас държи:

    – Пую, пую е в храстите, в драките, хвани го.

    Нашият касапин скочил натам, размахвайки ножа, и успял да хване пуяка. Излизайки от храсталака, стискайки жертвата здраво в ръцете си, целият бил в кръв, а ризата му висяла изпокъсана като парцал на гърба му. И това, ако не е трагедия – здраве му кажи. Живеещите в блока били в потрес. Децата изплашени тичали насам-натам, а един старец, кръстейки се, цъкал с език и си викал:

    – Боже… доживях да видя и такова чудо.

    След тази емоционална случка приятелят им вкарал Кеби в банята да се изкъпе, дал му дрехи да се преоблече, натоварил ги на влака и ги изпратил по живо, по здраво обратно в Свищов. Чакали двамата, чакали вест за пътуване до Либия, но уви… Получили само известие, че не са одобрени, защото са неблагонадеждни и с тъмно минало.

    В миналото военните често ни вземаха запас в поделението на града ни. Беше някъде след Гергьовден и влизайки в казармата, ни облякоха с военни униформи. Бяхме доста – сто парчета служили във флота, все отбор юнаци. Разгърнахме десет палатки в района на поделението пред моряшкия базов дунавски отряд. Така се случи, че ако не валеше сутрин, дъждът се изливаше като из ведро следобед. Слънце изобщо нямаше или се показваше само за броени минути, беше влага и чудо. В нашата палатка бяхме само свищовлии – все добри приятели, в това число - Чико и Кеби. Започнаха военните ни занимания, а дъждът не спираше, продължаваше да вали. Вечер от палатките се чуваха песни, имаше хапване и пийване, всеки вадеше по нещичко от раничката си. Така, къде мокри – къде сухи, наближаваше краят на запаса. Но и храната ни започна да привършва и да не стига, та всеки се спасяваше, кой както може.

    Предпоследния ден още от ранна сутрин слънцето напече. Бяхме свободни. Нямахме занятия и почти всички излязохме от палатките, само в нашата останаха Чико и Кеби. Не знам откъде са намерили бутилка домашна грозданка, но нямали мезе, а навън охлюви – колкото искаш, тревата и тя едра, хубава, само за салата. Събрали двамата в едно кепе най-едрите охлюви, нарязали си тлъста зелена и чиста трева за салата и седнали на ракийка. Кеби отпивал голяма яка глътка от питието, изчаквал охлюва да се подаде от черупката си, изваждал го с два пръста и без да го дъвче, го гълтал. Чико пък излязъл хитряга, намерил в раницата на един от моряците парче агнешко месо и без да го види приятелят му, си замезвал с по една голяма хапка. В същото време вземал и охлюв, който незабелязано изхвърлял. И така хапвали, пийвали, докато започнало да се показва празното дъно на шишето. Но… охлювите в стомаха на Кеби взели да пълзят, той постепенно започнал да побелява, да пожълтява, докато изведнъж станал червен като рак. И тогава чухме силния, изпълнен с ужас, глас на Кеби:

    – Олеле, майко, умирааам…

    И с големия военен нож, с който си помагал за ваденето на охлювите, разряза палатката, подаде си главата и от устата му като изстреляни куршуми започнаха да летят голи охлюви, а зелената трева течеше като лава на изригнал вулкан. Поставихме го да легне, а от него –ни вопъл, ни стон, направо се беше реанимирал. Извикахме бързо линейката на поделението и го закараха в болницата. Така завърши нашият последен военен запас, а след него имахме няколко почивни дена. Кеби обаче остана цели десет дена на лечение с процедури за промиване на стомаха, а когато по-късно се срещахме, избягвахме да говорим по този случай.

    Това си бяха те и като младежи, и като възрастни. Шегобийци, веселяци, с които не се скучаеше.

капитан Константин ДИНКОВ/ ЛЬОНИ
 Свищов

 

 

 

 

 

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

пред Извикано

Общинска управа 2015 - 2019: Издевателство и тормоз над обикновените граждани! Самозабравили се и ЛУМПЕНИЗИРАНИ чиновници изпращат "Общинска охрана" да преследва Гражданина в частния му имот - с репресивното разпореждане да....ПОДПИШЕ АКТА, чието получаване ПО-РАНО по пощата Гражданинът не само не отрича, но и е обжалвал, прилагайки го към Жалбата до Съда.

Официална страница на FACEBOOK