За историята на Свищов и името на града

#
19 Mar 2019

Актуално Свищов продължава представянето на исторически сведения за селищата от община Свищов. Данните са от книгата „Местните имена в Свищовско” от Емилия Пернишка.
Свищов /Zistovi, Sistova, Novae/
Град във Великотърновска област, разположен в Централна Северна България, най-южната точка на р. Дунав, върху няколко тераси, на 237 км от София, 85 км от Велико Търново, 80 км от Плевен, 90 км от Русе.
Административен и стопански център на едноименната община. Свързан с ж.п. линия с Левски и с шосета с Русе, Никопол, Плевен, Белене, Павликени, Б. Сливово, Новград. На отсрещния румънски бряг се намира град Зимнич, с който днес го свързва ферибот за пренос на товари и пътници. Селище с многовековно търговско и военно значение поради важното си местоположение, активна търговия в миналото по р. Дунав и връзки с Европа, обширна плодородна земеделска територия, пристанище, жп връзка с централната линия София - Варна и София - Русе.
Градът е възникнал преди н.е. като тракийски. Отбелязват се могили и открити предмети на материалната култура от периода на средния неолит - 3000 - 2600 г. пр. н. е. В местността Писаните камъни и др. - останки от ранния палеолит, от бронзовата епоха. По време на Римската империя /48 г. сл. н. е./ на 3 км източно от настоящия град, в м. Стъклен съществувала крепост под името Нове, основат с Decretum Terris на император Весписиан от 69 г., както и селище, на площ от 44 хектара. По времето на император Клавдий има римски легион /46-49 г. сл.н.е./, а после настанен Първи Италийски легион, който охранява крайбрежието до Белене /Димум/ до края на античността. В 5 в. Атила опустошава Нове. Възстановен по време на Юстиниан. Редом с Нове се създава и гражданско селище. До първата половина на 7 в. Нове е важен стратегически и окръжен център. В активните археологически изследвания от последните десетилетия  се откриват важни находки. Намерени са артефакти от 11 - 14 век. Като военен лагер Нове се споменава до началото на 7 в. В определен период крепостта е опустошена от варварски племена и възстановена през 6 в. по времето на Юстиниян. Името се тълкува от Скок като прил. /нови/ към aquae /води/, но според Бешевлиев не е така. Запазените останки се изследват усилено в настоящия век.
През Средновековието по времето на Иван Шишман крепостта се споменава под името Зибестова като областен център. Отбелязан е и на картата на Фра Мауро /Чуката/, която е на три километра западно от Нове. Тя е издадена през Средновековието. Среща се и като Зищова, както и в турски регистър от 1491 г. Като Систово отбелязан в непубликуван турски регистър от 15 в. в Оринт. отдел на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Селището е регистрирано с 5 турски и 300 български къщи.
Славяните вероятно избират сегашното място малко по на запад, върху тераса над р. Дунав около крепостта Калето. От фрагменти на среднобългарска керамика се съди, че през Второто българско царство е бил цветущ град. През 14 и 15 в. временно е владян от влашки войводи /Мирчо и Влад Цепеш/. През 15 в. е най-значителният град в Никополския санджак. Повече сведения има за града от 17 в. През 1651 г. през него минава пътешественикът Евлия Челиби и го описва. В турски документи от 17 в. се говори за усилените търговски връзки на селището - главен център за износ и размяна на зърнени храни от Дунавската равнина. През турското владичество се ползва с привилегии като владение на султанката - бил е войводство. През 1791 г. след изтощителна война между Австрия и Турция в Свищов е сключен т.н. Свищовски мир.
По време на Руско-турската война през 1810 г. градът е изгорен. Много от гражданите му го напускат и се преселват в Александрия /Влашко/. Там главната улица носила името на Свищов. Това се повтаря и през 1829 г. по време на следващата Руско-турска война.
През вековете основният поминък се е променял. В миналото градът има голямо значение като цветущ пристанищен град за връзка с Европа. Най-главно пристанище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина. Силно била развита търговията. Винаги е имало място земеделието, занаятчийството, в последните десетилетия и разнообразна /химическа, електронна, строителна, хранителна/ промишленост. Градът се характеризира с активна интелигенция и културен живот. През 1856 г. е основано първото българско читалище, а 30 г. преди това едно от първите светски училища. Има търговска гимназия с национално значение още през 19 в., по-късно и висше търговско училище - днес Стопанска академия. Много видни дейци на Възраждането са работили в града като учители, революционери и др. /Наеофит Рилски,Неофит Бозвели, Драган Цанков, Иван Вазов, Георги Раковски, Димитър Шишманов, Николай Павлович и много други/, родно място на писатели /Алеко Константинов, Цветан Радославов/, професори /Иван Шишманов/ и много други културни дейци. Тук през 1853 г. Г. С. Раковски основава Тайното общество, като в устава е залегнала идеята знамето на освободена България да е с 3 цвята - бяло, зелено и червено. На 15 юли 1867 г.на изток от града минава Дунава четата на Хаджи Димитър и Филип Тотьо, което е свързано с някои топоними. По време на Освободителната Руско-турска война източно от града руските войски форсират Дунава и го преминават при ожесточени боеве.
В началото на 19 век градът има около 20 хил. жители. В книгата на А. Перо се говори за 22 000 жители. През 19 в. населението е било пъстро - българи, турци, гърци, малко власи. През 1886 г. българите са 57%, мюсюлманите - 37,9% и има около 3% цигани и др. През 1880 г. има 11 540 жители, които непрекъснато се увеличават след Освобождението. През 1975 г. са 29 412. Към края на 2009 г. се наброяват 35 923 жители, в 2010 г. - 35 623. През 19 в. пристигат преселници от Балкана, доста много от Арбанаси и Търново. Л. Милетич отбелязва, че градът привлича много преселници, особено от близките старопланински селища. Значителен брой турци се изселват в началото на 20 в.
Името на града се среща първо в записки на арабския географ Идриси от 12 в. като Субест кастро = Свищов град. В географска карта от 1595 г. се отбелязва като Zistovi. Названието Sistova е утвърдено в Австро-турския мирен договор от 5 август 1791 г., и е заменило турското наименование Zigit. Румънското название е било Sistova. По време на стратегическата подготовка на Освободителната руско-турска война се установяват малко данни за Свищовската каза. „При привеждането на казите  от Рушчушкия санджак свищовската е дадена на седмо място с две названия: Систово и в скоби Зиштово. В. Миков предполага, че името е пренесено от пленници гърци, заселени тук по времето на цар Калоян.Произходът се търси и по-основателно в лат. sisto"поставям, въздигам, настанявам” или  systus „тераса с колонада в римска вила”, преведено от славяните като вишиня, свишом. В книгата си Г. Попхристов подкрепя тази версия със сравнение с имена на височини в Татрите Velka и Mala Sistovka.
Н. Ковачев свързва името със собствено име или прозвище Свистьо, Свищьо, Свищо /човек, който свисти като говори/. Той споменава легенда, че Евлия Челеби поставил за владетел на свищовската крепост атаман Свищов.
Името се извежда и от славянска дума - Свящний, Свещний, тъй като в миналото се предполага, че било поставено приспособление, наподобяващо фар /свещ/, което е ориентирало плаващите по реката кораби и гемии.
С оглед на такова възможно приспособление по-вероятна е формация свещ-ов. Наставката за селища -ов е присъща за собствените имена в района . Основа свише „отгоре, отвисоко” също може да е достоверна и да се свързва и с имената в Татрите. Предаването в писмени паметници на името без  -в- по-вероятно е опростен вариант, а не етимон. С оглед на изложеното последно тълкуване /от свещов/ ни се струва най-приемливо.
Местни имена, имена на водни обекти и ойконими около и в Свищов: Атпазар, Ачбаир,Баир маале, Сиври тепе, Чехларска чешма и др.
Общо 189 имена. Повече названията са български, доста с турски форма, както и със заемки. Днес някои се забравят, има изчезнали места, особено в градската част. Диалектни и остарели лексеми: гериз, кюнк и др. Доста двусъставни имена, включително и с турски заемки.
Актуално Свищов припомня: Член-кореспондент проф. д-р Емилия Пернишка е виден езиковед - изследовател на българската лексика, словообразуване, стилистика, развитие и книжовно строителство на езика, лексикография, съпоставка на българския език с други славянски езици.
Издала е 7 книги и над 190 статии, отпечатани в български научни издания, в Чехия, Словакия, Полша, Холандия. Автор, съавтор и редактор е в 8 речника, в 11 тома на академичния  многотомен Речник на българския език, в речници на синонимите, антонимите, чуждите езици и новите думи в българския език, в енциклопедия по езикознание. Проявява грижа към езиковата правилност и чистота в редица научно- популярни статии и в много радиопредавания. Близо 30 години редом с научната работа в БАН преподава и в различни университети у нас и в Лион, Франция.
Завършва в Свищов гимназия „Алеко Константинов” със златен медал и като студентка по българска филология събира топонимията на Свищовско през 50-години на миналия век, която излесдва и представя в „Местните имена в Свищовско”.

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK