За историята на село Ореш

#
15 Mar 2019

Актуално Свищов продължава представянето на исторически сведения за селищата от община Свищов. Данните са от книгата „Местните имена в Свищовско” от Емилия Пернишка.
Ореш /Ореше, Павликянско Орешене, у Ф. Каниц Orese, в  тур. док. Ores/
Село между градовете Свищов /на 12 км на североизток/ и Белене /на 12 км северозапад/, на 12 км от река Дунав. Граничи със селата Татари и Божурлук, на юг - с Драгомирово и Българско Сливово. Свързано е с ж.п. линия със Свищов и Белене.
Землището разнообразно: равнинно, платовидно, преобладават хълмистите и наклонените терени. Поминъкът е земеделие, а в миналото - овцевъдство. В района на селото и в околността му има карстови извори, където са построени чешми /Горната чешма, Долната чешма, Средната чешма - 1840 година, Крайната чешма, Хаджиевата чешма и Турската чешма, както и в местностите Мочур, Дядовата Иванчова ралпа, Кръста, Бента и Бендера/.
Има данни за някогашно селище  от 1 в. на мястото на днешното село. За селище на римския път на запад от Свищов /Нове/ с името Марга аурея се споменава през 441 г., когато Атила го превзема и сключва мирен договор с Византия. Сегашното с. Ореш се споменава от Феликс Каниц, П. Богдан, Ф. Станиславов. То е едно от католическите села в района. Първите сведения за селото под падането на България под османска власт срещаме през 1591 г., като Павликянско Орешане /тур. Орешани Павликян/, с 37 домакинства.
Покръстването на павликяните от православни в католици в Свищовско се отнася към 17 в. по спомени на Петър Богдан, който посещава селото. Подтикнато е от турски насилия и опити за потурчване. От доклад на епископ Филип Станиславов става ясно, че и една част от павликяните /30 семейства/ в с. Ореш са приели исляма между 1625-1630 г. През 1630 г. са потурчени 30 къщи павликяни от Ореш. По спомени католическият свещеник Михаил Баришвам, бягайки от Трънчовица за Ореш, гази в локви от човешка кръв и вижда човешки трупове, насечени на части.
Първи неуспешен опит за покатоличване е отбелязан 1581 г. от монаха Йероним Арсенго. Селото тогава има 480 жители павликяни и 30 турски къщи. Турските заселници се увеличават през този период. В началото на 19 в. кърджалийски банди нанасят поражения на селото, което се е намирало край шосето, ето защо то се премества по-навътре. В 1803 г. католическият свещеник Бонавентура в спомени пише: „Селяните орешанци се разбягаха след отчаяна защита на селото си срещу обсадата на турците”. През 1726-1730 г. стават няколко изслевания, по-точно бягства в Унгария /Банат/. Тогава се изселват 28 000 души от Свищовско и Никополско, вкл. и от Ореш. Водени са от католическия свещеник Иван Бандулович, викарий на католическия владика Никола Станиславов, който живее в Крайова, Румъния и управлява от там Никопоската католическа епархия.
Някои от жителите отиват в Свищов, други във Влашко, където се заселват в с. Чопла до Букурещ. Трета, най-голяма група, в 1806 г. се преселват на сегашното място. Според бележките на енорийския свещеник Филип Скварчия /свещеник от 1825 - 1834 г./ след 1812 г. тук се заселват католици и от селата Маринополци и Петокладенци. В 1836 г. селото имало 48 къщи - 331 души българи и неопределен брой турци. Вследствие на бандите, болестите и войните населението намаляло.
До Освобождението не е имало съществени промени на населението, а след това няма външни заселници. Населението е чисто католическо. Най-стари местни родове: Ранкови /споменати в регистър за кръщенията от 1797 г./, Ралпаневци, Йозови, Йолови, Митовци, Луринконови и др. През 1981 г. жителите са 2716, а в 2010 -1755.
Католичеството слага отпечатък в духовното развитие на населението през последните 300 години. В с. Ореш се ражда един от първенците на българските католици, отдали всичките си сили за духовното развитие на народа през 17 в. по пътя на политическото му освобождаване - Филип Станиславов „епископ на Велика България”, написал първата българска печатна книга - „Абагар”, издадена в Рим през 1651 г. Авторитетът на свещениците пораства, когато се получава разрешение да се строят в енориите скъпи и големи черкви. Строежът в Ореш започва на 25 февруари 1851 г. и завършва на 31 май 1857 г. по времето на отец Мариян Дипонцо. Строителството е разрешено със султански указ. Благодарение на различното си вероизповедание се е развивало по-самостоятелно и диалектът му се отличава от този на съседните села, сходен е само с този на гр. Белене.
Името се помни като Ореше, в по-ново време Ореш.
Местни имена, имена на водни обекти и ойконими край и в Ореш: Аджимедата страна /стърна/, Балабановия мост, Мънзълова орей, Стария ягъл, Чуката и др.
Общо 135 имена. Голяма част издават старинност. Малко чисто турски, другите са предимно установени заемки, някои диалектни. Диалектни лексеми - въртоп, полгар, чука, яруга. Старинна дума - баждарница.
Актуално Свищов припомня: Член-кореспондент проф. д-р Емилия Пернишка е виден езиковед - изследовател на българската лексика, словообразуване, стилистика, развитие и книжовно строителство на езика, лексикография, съпоставка на българския език с други славянски езици.
Издала е 7 книги и над 190 статии, отпечатани в български научни издания, в Чехия, Словакия, Полша, Холандия. Автор, съавтор и редактор е в 8 речника, в 11 тома на академичния  многотомен Речник на българския език, в речници на синонимите, антонимите, чуждите езици и новите думи в българския език, в енциклопедия по езикознание. Проявява грижа към езиковата правилност и чистота в редица научно- популярни статии и в много радиопредавания. Близо 30 години редом с научната работа в БАН преподава и в различни университети у нас и в Лион, Франция.
Завършва в Свищов гимназия „Алеко Константинов” със златен медал и като студентка по българска филология събира топонимията на Свищовско през 50-години на миналия век, която излесдва и представя в „Местните имена в Свищовско”.

 

 

 

пред Извикано

Писна ми да превръщат Свищов в призрачен град Мерките по унищожаването на комарите УЖАСНО ЗАКЪСНЯХА и се измериха с едно наистина смехотворно пръскане със самолет, модел "Битката при Вердюн"...

Официална страница на FACEBOOK