В бистрото на Борко

Преглеждания: 19 #
29 Jan 2019

Актуално Свищов продължава поредица, посветена на стария Свищов, видян през художествения поглед на капитан Константин Динков/Льони. Следващите публикации ще бъдат за свищовските образи - зевзеци, особняци и чудаци...
    Тази вечер, като никога, се прибрах рано вкъщи и моята кокона така влюбено ме погледна, сякаш за първи път ме вижда.                    - А, къде да зарежа? Нещо да не си объркал часа, че се прибираш по светло – с любопитство ме запита тя.                        Стиснах зъби, аха да й тегля една дълга и цветуща …, но размислих и замълчах. Измих се, преоблякох се и седнах пред телевизора, но нещо не ме свърташе на едно място, нещо ме човъркаше, че трябва да изляза. От десет – петнадесет дни се бяхме спречкали с моя приятел Тошко Калмука, не си приказвахме, не се бяхме виждали, но и аз избягвах срещите с него. Напоследък устата му много щракаше, все ме одумваше пред приятелите, които обаче веднага ме информираха. Затова реших да не му говоря, да се отдръпна от него, но, да си призная, не ми беше хубаво, терсене ми беше. От много години с него бяхме неразделни, а в зимните вечери след работа не пропускахме да посетим кръчмето на Борко, дето сега му викат бистро. Какво е това „бистро”, хабер си нямам, но ние сме си свикнали да й викаме кръчмата на площад „Велешана”. Не помня от кога не бях се прибирал толкова рано и затова сега седях и се чудех как да изчезна и търсех повод да се скарам с моето лимонтозу, но тя, като никога, мълчеше като пън.  Мислих, мислих, какво да я излъжа, ставах, сядах пред телевизора, разхождах се като улав из кухнята, не ми се стоеше вкъщи и спрях телевизора. Не можах да устоя на порива си да изляза, нещо отвътре ме караше да се облека и да изчезна. Облякох се и тръгнах.                Навън вече се стъмняваше много рано, есента беше към края си и дните започнаха да стават къси. Зимата, макар и бавно, взе да показва злите си зъби. Небето беше навъсено и тежките черни облаци бяха паднали толкова ниско, че имах чувството, че ако протегна ръка, ще ги стигна. Започнаха да прехвръкват ситни снежинки и попадайки по стъклата на прозорците веднага се топяха. Вечерта бе съботна, вървях по главната без посока, не разбрах кога съм се озовал пред кръчмата на Борко. Погледнах през прозореца, но от гъстия тютюнев дим, който се стелеше вътре, нищо не се виждаше. Чуваха се гласовете на пийналата клиентела на заведението, музиката бе надута до дупка, та чак целият площад ехтеше. Постоях малко, докато взема решение дали да вляза, но се отказах, пресякох улицата и се озовах в отсрещното бистро, което беше почти празно и аз седнах на една маса с изглед към улицата. Поръчах си една голяма джибровка с кисели краставички, загледах се в сервитьорката, която явно бе новичка и не я познавах. Запалих с удоволствие една цигара и дръпнах яко от нея, изпуснах едно голямо кълбо дим и отпих от вълшебната огнена течност. Отпих още една и се загледах в отсрещните прозорци на Борковото бистро. Някакъв вътрешен глас ми казваше да стана, да не стоя сам като пън. Послушах го, изпих на екс остатъка от питието си и излязох бързо, като фурия, от заведението. Някъде откъм Дунава нахлуваше студен речен бриз,  снегът се усилваше и уличното платно започна да побелява. Бързо пресякох улицата и се озовах пред вратата на бистрото на Борко. Отваряйки,  бях обгърнат от облак гъст тютюнев дим, чуваха се силните гласове на пийналата му клиентела. Касетофонът беше пуснат на най-високи децибели и песента „Бралай мома къпини” цепеше яко въздуха. Постоях малко, за да се ориентирам в задименото помещение, когато усетих някой да подръпва отзад якето ми и чух думите:                                    - Ела да седнеш на нашата маса, ще ти направим място до нас.    Обърнах се и видях, че зад мен стои Митьо Кълбото. Настаних се баш до камината, от която лъхаше приятна топлинка, а ярките палави огнени езичета бързо изчезваха някъде нагоре през широкия комин. Стоях замислен, погледът ми бе насочен към горещите огнени езичета в камината, когато усетих силен удар в рамото си.                            - Ха наздраве, какво си се замислил? – Кълбото бе вдигнал чашата си, да се чукнем за здраве.                                     Не бях видял кой и кога ми бе сервирал сто грама кръчмарска джибровка. Вдигнахме тост за здравето на хубавата компания. Около дългата маса бяха насядали все отбор юнаци, приятели от махалата. Заприказвахме се, едва се чувахме и разбирахме, но с хубава компания и сладка приказка не усетих как бързо вървеше времето. През няколко маси от нас бе и голямата компания на Тошко Калмука и поп Герчо, с когото моят приятел, след като се разделихме, стана много гъст, та не можеха един без друг, пък и си допадаха във всичко, а най-много в пиенето. Тяхната компания бе най-шумна, почти всички бяха от ат пазарската махала. Бяха известни в целия град и нямаше човек, който да не ги познава. Като седнат някъде да пият от сутринта, та го правят чак докато затворят кръчмата. Винаги, когато се събираха, тяхната компания биваше най-шумната, и тази вечер бяха център на вниманието, а бяха и гласовити. Най-голямата гюрултия ставаше, когато Борко усили музиката, а и пускаше по няколко пъти любимата на Калмука песен „Бралай мома къпини” в оригинал. Поп Геро тази вечер я започваше, а Калмука я довършваше, всички на масата им пригласяха, като най-много и силно се дереше моят бивш приятел и на финала цялата кръчма ехтеше от аплодисменти. След като завършеше песента си, Тошето правеше такива поклони, та чак главата му се удряше в отрупаната маса. Вечерта, като всяка друга, вървеше по старому, по план, с хапване, пийване и много приказки. Постепенно алармата в заведението започна да утихва, откъм масата на Калмучето се чуваше само силния глас на Тошко Калафандрата:                                    - Калмук, я разкажи колко пъти копахте с попадията лозето на поп Герчо? Чувах, че си бил добър копач.                        Тошето измърмори нещо, от което нищо не се разбра, въпреки че бе тихо, но той, като си пийнеше повечко, говора му почти не се разбираше, бъркаше думите…                                            - Кажи, кажи – продължи да го подпитва Калафандрата, вярно ли е, че си счупил сапа на мотиката?                                    Поп Герчо отдавна дремеше на масата. Той, като си пийнеше, се унасяше в сън, а и хъркането му бе доста силно, така че нищо не чуваше от разговора на масата.                                    Калмука и отчето се бяха запознали в края на пролетта, когато Тошко заживя заедно с вдовичката Мичка. Живяха около три – четири години, но той посред зима я изгони заради старата си любовница, а  Мичка веднага си намери работа при поп Герчо в църквата „Кръста”, в домус пазар като клисарка. Попа я настани да живее в малката къщичка до самата църква, за да му бъде винаги под ръка. Не мина и месец, и наш Тодорчо започна да я търси и я молеше отново да се съберат, но тя не искаше да чуе за това. Край Мичка станаха добри приятели и с попа, започна да се дели от мен и компанията ни, с която от години бяхме заедно. Така си развалихме отношенията с него. А то, за какво било! Ходел при попа не заради Мичка, а заради беличката, закръглена попадийка. Гърдичките в пазвата й подскачаха като две малки палави агънца, а очичките й, като две големи черни маслини, шареха наляво и надясно като на разгонена кучка. Е, имаше и малък дефект, дупето й беше малко големичко, но това я правеше по-апетитна. Хубавка ни бе попадийката, па и кончето й доста играело, така се говореше из махалата, но никой не смееше да го коментира открито, заради хатъра на попа. Калмучето уж ходел при Мичка, а той се заплеснал по хубавата попадийка.                                    Малко се отклоних, бях се замислил и сякаш не бях в кръчмата, когато усетих, че Кълбото ме дърпа за рамото:                            - Слушай, бе, слушай Калмучето какво разказва.                Сепнах се, в кръчмата бе настанала такава тишина, че муха да бръмне ще се чуе. Заслушах се в тирадата на Тошко, в началото не проявих интерес, но когато той започна да обяснява как с попадията копали лозето, наострих уши.                                                „Един хубав ден поп Геро попитал Тошето:                    - Искам да те помоля нещо, па белким ми помогнеш. Утре свободен ли си сутринта, та да отидете с Гинчето да окопаете лозето, че бая трева е избуяла, а й трябва яка копан. Аз не мога, защото имам едно опело, а няма как да им откажа на хората.                             Калмучето, като го чул, се опулил, очите му изпъкнали като на настъпена жаба, та той отдавна чакал такъв сгоден момент. Бил на работа, но се обадил на бригадира си, че е болен, ще ходи на лекар и ще отсъства един ден. Всичко се уредило в негова полза и вечерта казал на отчето Геро, че е свободен.                                            - Разгеле, Тоше, ела утре рано, че по хладно да свършите работата.    - Добре, дядо попе, хубава работа ще свършим с попадията.        Пийнали си двамата вечерта, е Тошето по-малко, че яка копан го чакала на утрешния ден, а поп Герчо повечко, та да има настроение да свърши неговата си работа. Разделили се по живо по здраво, Калмучето изпратил отчето до църквата, където живеел в голямата къща в църковния двор. Прибрал се моят приятел вкъщи, хапнал на две на три и веднага се мушнал в леглото, но сън не го хващал, мислил, правил планове как ще копаят с попадията лозето, пред нея ли да бъде, или след нея. По едно време чул ранобудния петел да кукурига, още не било съмнало, но той станал, измил се, облякъл се и тръгнал към поповата къща. Стигайки извикал пред портата:                                        - Попе, тук съм, чакам.                                    През това време вратата на къщата се отворила и попадийката Гинка се обадила:                                                - Идвам, Тоше, идвам! - и с бързи стъпки, притичвайки, отворила голямата желязна дворна църковна порта.                            - Влизай – рекла тя. Ела да вземем багажа и тръгваме.            Всичко било приготвено, взели торбата с храна, едно шише ракия и една малка бъкличка с чисто отлежало червено свищовско вино, и тръгнали. Лозето не било много близо, в Манастирския трап, така се нарича местността, на около три – четири километра на юг от града. Тъкмо се зазорявало от изток, слънчевите лъчи една по една започнали да проблясват, когато стигнали лозето. Гинчето отворила торбата, а оттам се понесла приятната миризма на току що опечена баница. Постлала една везана покривка върху кръглата софра в неголямата стая на малката им виличка, наредила закуската, наляла по една ракийка в малки стъклени юзчета и се чукнали за здраве и спорна работа. Благословила закуската, хапнали добре, пийнали и започнали копанта. Лозето им не било много голямо, нямало декар, а и редовете не били дълги.                    Започнали да копаят – тя отпред, Тошето отзад, а тя с една късичка шарена сатенена рокличка на малки цветчета. Навела се тя и започнала да чеше тревата с острата мотика, а бялото й закръглено дупенце лъснало пред очите му, че била и без гащи. Моят приятел, като видял тази картинка, не можал да вдигне мотиката си. Гледал, гледал, па се чудел дали е истина това, което вижда, или така му се е сторило. Поразтъркал си очите, погледнал отново, но картинката пред него била истинска, нямало лъжа, нямало измама. Попадийката видяла, че Тодорчо се оглежда и не е почнал да копае, па му подвикнала засмяна:                            - Хайде, работачо. Ти още не си почнал, а работа ни чака, па и друго имаш да вършиш, ей сега слънцето ще падне зад баира – усмихнала се тя и започнала да чеше с мотиката треволяка.                         Посъвзел се той, запретнал ръкави, хванал здраво инструмента и почнал да копае, а тя, мотиката де, заподскачала в сухата некопана земя. Не усетил кога е настигнал попадийката, спрял за малко, да си отдъхне, поогледал я отзад, но погледът му се премрежил от течащата по лицето му пот и нищо не видял. Обърсал си челото и очите с единия ръкав на ризата и отново огледал видението пред себе си.                              „Боже, си казал той, това мираж ли е, или истина?” Било истина, хванал мотиката и заудрял с нея, колкото сили имал, сухата земя. Слънцето се вдигнало високо на хоризонта, станало обяд и те преполовили лозето. След като изкарала реда си, Гинчето се обадила:                    - Тошенце, ти си доизкарай копанта, а аз ще отида да приготвя обяда.     

    Когато всичко било готово, се провикнала:                    - Идвай, аз съм готова.                                Калмучето промърморил сам на себе си „Ти си готова, а питаш ли ме мене как съм?” Тръгнал, влачейки си краката като пребит, целият се тресял като болен от малария, едва стигнал до вилата. Извадил една кофа с вода от щерната, наплискал се и малко дошъл на себе си, седнал на трикракото столче и въздъхнал уморено. Нито за ядене мислел, нито за пиене, само му се искало поне малко да се тръшне на постлания с шарени черги голям миндер.                                                 - Ха наздраве, за какво си се замислил, май малко се поумори – продумала му попадията.                                    - А, няма такова нещо – с половин уста й отговорил наш Тошко и вдигнал пълната чаша, чукнали се и я изпил на екс.                Хапнали си сладичко, ударили още по една чашка от хубавото пивко попско винце, починали си малко и продължили копанта на останалите няколко реда. След като свършили и тях, прибрали мотиките, Калмучето извадил от щерната кофа със студена вода, а Гинчето му поливала да измие полепналия по лицето и гърдите му прах. След всичко това той извадил още една кофа с вода, попадията смъкнала от раменете си шарената рокличка и зачакала Тошко да й полее, да се измие и тя. Обаче при тази невероятна и апетитна гледка Тошето целия се разлюлял, ръката му треперела, а той не можел да умери кофата с канчето.                                - Какво си ме зяпнал, бе? Хайде поливай, не си ли виждал друг път женска гръд?                                            След тия нейни думи моят приятел се посъвзел, започнал да полива по малко водичка, но погледът му не се отделял от младото и стегнато тяло на попската съпруга. След като се измила и освежила, прибрали  каквото имало пред вилата и влезли в нея.”                                     На това място Калмучето спря да разказва, отпи една яка глътка от питието си, а Калафандрата изведнъж извика:                        - И? Какво стана, като влязохте вътре?                        Тъкмо Тошето да продължи разказа си, поп Герчо се размърда от унеслата го сладка дрямка, събуден от силния глас на Калафандрата. Отчето си вдигна главата от масата и зададе същия въпрос:                    - Е? И какво стана, като влязохте във вилата, защо спря? Продължавай.                                         Вдигна чашата си и се чукна с Калмучето, с голяма глътка пресуши до дъно почти пълната си с ракия чаша, набучи с вилицата си една краставичка и рече:                                                - А сега продължавай, до къде стигнахте, като влязохте вътре?        В цялата кръчма, колкото бе тихо, стана още по-тихо, а Борко наду касетофона на най-високи децибели. Но тоя път Калмучето не запя любимата си песен „Бралай мома къпини”, носеща се из заведението. От съседните маси някой се провикна:                                    - Борко, нямаш ли песента „Попадия копае лозе”?                Постепенно заведението започна да се опразва, а и огънят в камината взе да позагасва, последните палави огънчета, гонейки се, се мъчеха да излязат през големия комин. Навън първият сняг започна да се понатрупва в градинката пред бистрото на Борко. Наредените като бели гъбки осветителни тела едва мъждукаха от натрупания по тях сняг. Сбогувах се с приятната си компания , в която прекарах тази ноемврийска вечер, и си тръгнах. Навън снегът ставаше все по-силен, нощта бе тъмна и мрачна, вдигнах яката на якето си и поех, този път сам, към дома си.

капитан Константин ДИНКОВ/ ЛЬОНИ
 Свищов
                           

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

пред Извикано

Общинска управа 2015 - 2019: Издевателство и тормоз над обикновените граждани! Самозабравили се и ЛУМПЕНИЗИРАНИ чиновници изпращат "Общинска охрана" да преследва Гражданина в частния му имот - с репресивното разпореждане да....ПОДПИШЕ АКТА, чието получаване ПО-РАНО по пощата Гражданинът не само не отрича, но и е обжалвал, прилагайки го към Жалбата до Съда.

Официална страница на FACEBOOK

Галерия

ОП „Чистота” отряза живи дървета в „Стоян Ников”?!