Участието на поляците в Руско-турската война 1877 – 1878 г.

#
25 Feb 2019

Всяка година, на 3 март, отбелязване годишнината от нашето освобождение. Пред монументи и паметни места се произнасят речи, в които споменаваме нашата признателност както към руския народ, така и към румънския, белоруския, украинския, финландския и други народи взели участие в освобождението ни. Понякога, но твърде епизодично, се споменава и полският народ. Защо е така, трябва ли той да бъде споменаван и въобще какво е участието на този славянски народ в Руско-турската война от 1877-1878 г.
            В самият край на 18 в. Полша е разделена между Русия, Австрия и Прусия и престава да съществува като държава чак до края на Първата световна война. Най-голяма част заграбва Русия. Макар и загубвайки своята независимост поляците не са безправни, като същевременно са задължени за служат в руската армия. Наборниците от полските земи са разпръснати по всички краища на империята /най-често в Кавказкия военен окръг/ и служат във всички родове и видове войски. Отделно от това в руския офицерски корпус служат стотици полски дворяни, някой от които заемат високи военни и административни постове. Така например по време на Освободителната война началник на Генералния щаб на  Дунавска армия е генерал-адютант Артур Непокойчицки, негов първи помощник е генерал-майор Казимир Левицки, а втори е генерал-лейтенант Мартин Кучевски. Ще изброим само някой от по-известните висши офицери с полски произход прославили се във войната: генерал-майор Валериан Дорожински е командир на Габровският отряд /убит от вражески куршум на 13/25 август при отбраната на Шипченските позиции/, генерал-лейтенант Адам Цвечински командва IV-a стрелкова бригада, чийто части спасяват защитниците на Шипка, в боевете за Плевен участват генерал-майор Владимир Доброволски като командир на III-а стрелкова бригада /загива при третата атака/ и генерал-майор Константи Бискупски командир на II-а стрелкова бригада от XIV-а пехотна дивизия, генерал Доброволски командва отбраната на гр. Елена, генерал Дмитрий Нагловски е началник-щаб на Западния отряд на генерал Гурко, а генерал Игнаций Борейша е командир на бригада в прославената IX-а пехотна дивизия. Полковник Жиржински е командир на 34-и Севски пехотен полк, полковник Александър Липински е командир на 5-и Брянски пехотен полк, като нему е поверена отбраната на северната и западна отбранителни позиции на Шипка, а полковник Ридзевски командва обходната колона в боевете при с. Правец. В аналите на войната достойно място заемат полковниците: Борейша, Елзановски, Левандовски, Липински, Пузиревски и мн. др. Хиляди поляци от състава на руската армия се сражават в най-емблематичните битки на войната – Плевен, Шипка, Стара и Нова Загора, Никопол, Ловеч, Елена и др. Подполковник Ю. Задаровски заедно с четата на Ильо войвода освобождават гр. Кюстендил. Много офицери от полски произход участват във войната като инженери и лекари. Според проф. Тадеуш Вашилевски 1/3 от изписаните имена на загиналите военни медицински чинове от Докторският паметник в София, са на поляци, но макари и силно преувеличено без съмнение там могат да се прочетат имената на няколко десетки поляци.
             В състава на Българското опълчение са командировани повече от 30 полски офицери и подофицери като командири и инструктори. Така например при отбраната на Шипка е убит ротния командир в 5-та дружина поручик Войцеховски, а капитан Якубовски от същата дружина е ранен. Като доброволец в опълчението се записва деветнадесетгодишния Албин Цибулски.
             Полски и български изследователи, ползвайки различни източници, пишат за участвали във войната от 20 до 50 000 поляци, като най-правдоподобни изглеждат данните на професор Станислав Вейх посочващ цифрата от 30-35 000 души. Трудностите в това изследване идват от факта, че по това време в руската армия не е водена статистика за народността и вероизповеданието на войниците и често стават грешки, като се бъркат поляци с белоруси или литовци.   
             Хиляди са офицерите, подофицерите и редови с полски произход оставили костите си по бойните полета на войната. Професор Вейх изчислява жертвите на около 8-10 000! Значителна цифра, за да не бъде вземана под внимание при отдаване почит към нашите освободители. Полският славист Ян Гжегожевски е лаконичен: „Поляците през тази война дадоха повече жертви отколкото в битката при Варна няколко века по-рано!”.
            Полско участие има и в събитията от края на войната и последвалите я локални конфликти по все още нерегламентираните граници на новосъздаващата се българска държава. Генерал Родзишевски командва отрядът сформиран през март 1878 г. в Хасково, който заедно с четата на капитан Петко войвода громи бандите на Сенкрел паша в Родопите /по майчина линия този английски авантюрист също е с полски произход!/. Един от предводителите на Кресненско-Разложкото въстание от 1878/79 г. е майор Луйс Войткевич. Поляци са назначени за управители на новоосвободените градове Шумен, Хаджиоглу Базарджик /Добрич/, Видин, Хасково и др.
             В България, като журналисти на западни и руски печатни издания, идват десетки полски журналисти. По време на войната техни дописки са публикувани в „Тигодник илюстровани”, „Куриер Варшавски”, ”Газета Лвовска”, „Газена народова”, и др. На Шипка пребивава полският художник Йозеф Будкевич, на когото дължим десетки рисунки на офицери и подофицери от Опълчението.
             Полската общественост следи с подчертан интерес събитията довели до освобождението на България, надявайки се победата на Русия да подобри положението им в империята, получавайки по-голяма национална свобода. Поляците виждат в житието на българския народ сходна на своята съдба и тайно се надяват скоро и самите те да получат своята независимост.

             Участието на поляци в руската армия е сравнително добре проучено, но тяхно участие има и в редовете на турската армия. Досега за това е писано твърде малко както в България, така и в самата Полша.
             В периода на войната в Османската империя пребивават няколко хиляди поляци, а по българските земи те не са повече от хиляда. Това са най-вече спасили се участници във въстания от 1830/31 и 1863/64 г., имигранти след погрома на Унгарската революция 1848/49 г., авантюристи и др. През целия 19 в. Турция се е явявала естествен съюзник на поляците в борбата им за независимост срещу общия враг Русия, но през 70-те години се забелязва намаляване обвързаността на полската емиграция с Турция.
             Стари са традициите на създаване полски военни части в турската армия, които датират от началото на 70-те години на 18 в. През Кримската война 1853/56 г. е създаден кавалерийски полк, известен у нас като Казак алай на Михаил Чайковски/Садък паша. Това формирование просъществува повече от 20 години. През 60-те години полкът е включен в състава на султанската гвардия, като в него служат и много българи. По време на войната 1877/78 г. Казак алая е командван от майор Сидор Равски. Два негови ескадрона участват в отбраната на Плевен. Те са спешени и изпратени за подсилване гарнизона на редута Горни Дъбник, където са избити при превземането на редута на 12/24 октомври 1877 г. Други част на казашкия полк, начело с Владислав Канели, се грижи за поддържане на реда в югоизточна България /районът между Одрин и с. Поповица, Садовско/, като самият той е назначен за комендант на градовете Хасково и Чирпан. По-късно, вече след освобождението, жителите на двата града връчват на Канели специални благодарствени грамоти, за това, че благодарение на него и поверените му войници градовете им са спасени от турските мародерства. Официално Казак алая е разформирован в края на войната.   
             Лидерите на полската емиграция целят създаването на многохиляден полски корпус в помощ на турската армия. Султанът разрешава със специален ферман  сформирането на техен легион още преди началото на войната, но  вербуването  протича твърде бавно и трудно. Предвижда се числеността на легиона да е 1000 – 1300 души с пехотна, кавалерийска и артилерийска част. За командир е определен полковник Артур бей /Цимерман/. Униформите и оръжието са отпуснати от складовете на турската армия - униформите са турски, но легионерите носят на главите си традиционната народна шапка „кракуска” с полския орел. Доброволците имат свое знаме – червено с извезани полски орел, полумесец и звезда. Австрийци и немци остро се противопоставят на създаването на легиона. Мнозина висшестоящи лица от Портата и духовенството също са против – все пак войната е обявена за свещена, но под натиска на Англия, великият везир Мидхат паша прави съответните отстъпки. Сформирането на легиона се бави и по причина разкрити финансови афери с предоставените английска пари, част от които мистериозно изчезват. Въпреки двата открити центъра за вербуване на доброволци в Цариград до юни са записани около 170 души , по-голямата част са поляци, но има и англичани, французи, немци и унгарци. Надеждата е числеността му да се увеличи от пленници и  дезертьори с полски произход от руската армия, което обаче не води до желания резултат. В крайна сметка за бойни действия се оказват готови около 120-130 души. В началото на юли, от Цариград с кораб, те са транспортирани до Варна и от там са изпратени в лагера край Шумен. Тук легионът е разделен на пехотна и кавалерийска част. Пехотната, в състав от 46 /по др. данни 55/ души, се командва от майор Йозеф Ягмин, ветеран полските въстания. Тя е придадена към един от турските пехотни батальони от състава на Източнодунавската армия, но запазва известна самостоятелност. Бойното кръщение на полските доброволци е на 11/23 август в Кизлярското сражение. С щикова атака поляците заемат една от руските позиции при Кирчан баир, но точно в този момент руска граната се взривява с редовете им и нанася тежки поражения - петима са убити, 16 ранени, сред които е и Ягмин, който почива в шуменската болница няколко дни по-късно. За нов командир е назначен капитан Теодор Райски, който води останалите си малобройни сънародници в сражението при Еникьой, където отново са дадени жертви.
        Конната част на легиона се командва от капитан Лохман и наброява 86 души /по др. данни 64/. В по-голямата си част това са бивши офицери и подофицери от Казак алая. Те са предадени като ескорт на командващия Източнодунавската армия Мехмед Али паша и така вземат участие в сраженията при Църковна, Кацелово и Кадъкьой /Бозвелийско/. По-късно Сюлейман паша харесва напетите полски кавалеристи и известно време те служат като негов ескорт. Скоро след това Лохман е заменен от капитан Балтазар Пиотровски, който в последните месеци на войната, не допуска деморализация и участие на свои конници в разграбването на български села. Той дори изпраща на командира си Али бей достоен отговор: „ Поляците са дошли тук да воюват с неприятеля, а не да палят градове и грабят българите!”. Отрядът е използван като ариегард на оттеглящите се турски части. По време на примирието Пиотровски успява да се изтегли към Варна, а от там в Константинопол, където легионът е разформирован в края на войната.
           На Кавказкият фронт действа друга част от полския легион – наброяваща 44 доброволци, които са пленени от руснаците при щурма на Кизил тепе 13/25 август 1877 г.
           Моменти на въоръжен сблъсък между поляци от едната и другата воюваща страна са единични, като такива, макар и единични, има в сраженията край Плевен. Има също така фиксирани и случаи при които поляци воюващи в турска армия разпръскват прокламации подканващи техните събратя „насила мобилизарани в руската армия” да преминат на турска служба, като им се обещава добро заплащане, но на такава вербовка се подават малцина.
             Пленените или предалите се легионери са разстрелвани, като предатели. Една малка част от тях получават по-лека присъда – изпратени са на каторжен труд в Сибир.

Венцислав ЧАКОВ,

Исторически музей - Балчик

 

пред Извикано

Писна ми да превръщат Свищов в призрачен град Мерките по унищожаването на комарите УЖАСНО ЗАКЪСНЯХА и се измериха с едно наистина смехотворно пръскане със самолет, модел "Битката при Вердюн"...

Официална страница на FACEBOOK