Пристанищни лакърдии

Преглеждания: 459 #
25 Nov 2018

Актуално Свищов продължава поредица, посветена на стария Свищов, видян през художествения поглед на капитан Константин Динков/Льони. Следващите публикации ще бъдат за свищовските образи - зевзеци, особняци и чудаци...

    Дълги години работих в пристанището на Свищов. Колективът ни не беше малък. Както навсякъде, така и при нас имаше трима-четирима зевзеци. Най-добрият от тях беше Иван, главен снабдител на предприятието, а главата му бе пълна с щуротии. През свободното си време все си намираше някой, когото да омаскари, но не помня да е имало обидени от това. Неговият хумор беше лек, тънък и докато се усетиш, той те е прехвърлил през реката, без да се намокриш. Винаги през обедната почивка около него имаше работници, които очакваха да им разкаже някоя лакърдия, а той бе много сладкодумен и самороден талант. Щуротиите му бяха неописуеми.

    Иван живееше със семейството си в блокче, което бе построено доста отдавна в района на пристанището за нуждите на специалистите. В него живееше и началникът на предприятието, а с Иван бяха съседи и много близки приятели, той не можеше без него. Почти всяка вечер и по празниците биваха заедно. И двамата си имаха лозя, но всеки отделно си правеше вино и ракия, и двамата си гледаха кокошки и зайци. В онова далечно време всички бяхме като едно задружно семейство, живеехме заедно и бяхме много единни. В двора пред блока си бяха построили една неголяма беседка с маса и пейки около нея. Всяка вечер тя биваше препълнена с хора – играеха карти, шах, табла, а в празничните и почивните дни редовно се правеха разпивки. Всеки си носеше по нещо, масата винаги биваше пълна с различни вкусотии, вина и ракии – собствено производство. Докато се дегустира алкохолът, всички се развеселяваха и разпяваха, а песните, от хубави по-хубави, се носеха надалече в тихите вечери. Винаги в центъра на щуротиите беше Иван. Имаше си и хоби – риболова. В свободното си време биваше все край реката. Ловеше риба, змии, жаби, костенурки, таралежи. Повечето от тези деликатеси той панираше и консумираше. Бяха фантастични – опитвал съм от тия вкусотии. При сбирките в беседката първо те се изяждаха, а жабешките бутчета имаха изключителен вкус, но Иван не издаваше рецептата си, по която ги приготвяше. Обикновено ги предлагаше в събота вечер, но никой от компанията не подозираше, че яде от така необичайните за нашата кухня деликатеси. Минаха доста години, докато разберем какви са неговите вкусотии, и вече никой не посягаше към апетитните жабешки бутчета, а най-доволен от това оставаше Иван.

    Пролетта вече беше дошла с топлото си време. От Дунава се носеше мирисът на разцъфнала върба, на ухаещ люляк, на момина сълза и зюмбюл, вълшебният аромат на пролетни цветя. В една такава прекрасна вечер се бяхме събрали в пълен състав в беседката около отрупаната с всевъзможни вкусотии маса. Нямаше го само Иван, който ни предупреди да го изчакаме, защото бил метнал два заека да се пекат във фурната. През това време компанията ни не скучаеше, изстудената джибровка се лееше в ракиените чашки, не липсваше и зелената салатка с пресен лук и червени репички, нарязана сланинка, поръсена с червен пипер. От касетофона се лееха мелодиите на стари градски песни. По някое време Иван се зададе, носейки тавата с двата доста големи заека. Кожичката им леко зачервена, апетитна, от нея се стичаше масълцето, с което бяха намазани, а отстрани наредени тънки лимонови резенчета, поръсени със ситно нарязан магданоз. От тавата се разнасяше приятна ароматна миризма на печено заешко, която се сливаше с уханието на първите пролетни цветя. Иван разкърши двата заека, а ние забравихме за другите мезета и всички се нахвърлихме на този топъл вкусен деликатес, огризвайки дори и малките кокалчета. Свищовското червено домашно вино се лееше и с него ние поливахме прекрасната вечеря.

    В тавата нищо не остана, двата заека бяха унищожени, а наш Иван през цялото време мяукаше. Ние ядяхме и пиехме, и никой не се сети да го попита защо го прави. Алкохолът ни беше дошъл в повече и не обръщахме внимание на неговото особено поведение.

    На следващата сбирка ни попита:

    – Какво ще кажете за печените зайци? Как бяха приготвени?

    Всички изразихме одобрението си:

    – Бяха добре опечени, много вкусни и апетитни. Топяха се в устата ни.

    Тогава той извади от една торбичка две големи котешки глави. Онемяхме! През цялата вечер никой от нас не продума. Мълчахме, защото всички прекрасно познавахме неговите щуротии. На всяка следваща сбирка Иван си носеше по едно печено младо зайче, но никой не се докосваше до него, а той си го изяждаше сам с огромен апетит.

    Спомени, спомени! Те никога не се забравят.

    Канцеларията на Иван винаги беше пълна с хора, които идваха по служба или да чуят някоя нова клюка, а защо не и някоя негова тънка лъжа. Беше горещ юлски ден. Това лято бе доста жарко, може би най-горещото, което помня, а сухият въздух бе добавка към непоносимия задух. В онова далечно време хладилници нямаше. Водата, която пиехме от чешмите, бе топла, а на работната маса на Иван винаги имаше гарафа, пълна със студена вода. В мазата си той постоянно държеше голяма стъклена дамаджана с прясна охладена вода и който минеше при него, се разхлаждаше с живителната течност. Отначало не се сърдеше и сам предлагаше да почерпи канените и неканените си гости, но после му писна и започна да крие стъкленицата си. В този горещ ден ми се наложи да отида да получа някакви материали за кораба. Разговорихме се и Иван започна да се оплаква:

    – Какво да ти кажа? Постоянно ми пресушават гарафата с вода и тя винаги е все празна. Но ще ги отуча от това – мърмореше тихо той.

    Не разбрах как ще го направи, но скоро в цялото пристанище се коментираше този случай.

    В един топъл слънчев почивен ден той се отдал на хобито си – риболова. Рано сутринта, натоварен с риболовните принадлежности и менчока, поел към реката. Заел своето постоянно стратегическо място, но риболовът не вървял, нищо не кълвяло. Плувката не помръдвала, чувал се само жабешкият хор, а и настроението му било понижено. Тази година риба нямаше, но жаби – колкото искаш. Както дремел над рибарския си прът, изведнъж скочил. Сетил се как да откаже клиентите си да изпиват водата му. Оставил въдицата и влязъл из каналите, набързо наловил десет-петнадесет малки зелени жабчета и ги пуснал в кофата с вода. Седнал до риболовните си пръти, но нищо не помръдвало. Постоял още половин-един час, обрал си такъмите и се запътил към къщи. Прибирайки се у дома, веднага извадил от кофата жабчетата и ги измил добре с чиста чешмяна вода.

    На другия ден, отивайки на работа, поставил жабчетата в гарафата със студена вода. Още от сутринта денят бил горещ и в канцеларията му влизали постоянно хора – кой по работа, кой да си пийне студена вода. Но, уви! При вида на малките палави жабчета в гарафата никой не посегнал към нея, а той си пийвал студена водичка и се наслаждавал на работния си ден.        

    Такива бяха неговите безкрайни щуротии. Едни от тях – малко злобни, други – хумористични, но запомнящи се и красиви. А ние бяхме щастливи, че ги има тези хора, които ни радваха и разсмиваха със своя нестандартен хумор.

капитан Константин ДИНКОВ/ ЛЬОНИ

Свищов

Откъс от книгата „Свищовските зевзеци, особняци и чудаци”

 

 

 

 

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

Официална страница на FACEBOOK

Галерия

Етюди от Свищов и Дунав /СНИМКИ от последните месеци/