„Писма от България през 1877 г.“ - Евгений Утин

#
02 Mar 2019

Преди много години един столетник ми даде да прочета тази книга. Самият той, някога участвал в македоно-одринското опълчение, сражавал се в Балканската и Първата световна война, по времето на Стамболийски бил дипломат в Париж – с две думи забележителен човек – казваше се Христо Оббов с две б-та.

Как се е сдобил с „Писмата от България“ – не разбрах, а защо повече от век те не са преведени на български – съвсем не разбрах.

Прелистих книгата – видя ми се интересна, но, удавник в собствената си суета, не й обърнах достатъчно внимание. Години по-късно отново се наканих, този път внимателно да прочета текста и да узная нещо повече за автора.

Оказа се, че Евгений Утин бил виден руски адвокат в Санкт Петербург, писател, публицист и кореспондент на някои френски вестници, написал книга за Бисмарк и Вилхелм II – изобщо личност с широки либерални възгледи, та дори близък с бунтаря Леон Гамбета. Когато руските воини били изпратени срещу турците, Евгений Утин тръгнал с армията като военен кореспондент и самоотвержено останал на фронта до третия щурм на Плевен – септември 1877 година.

Неговите дописки се публикуват в периодичната руска преса, а „Писма от България“ като цялостно произведение, излиза през 1879 година. Прочетох в интернет, че по своята дълбочина и правдивост „Писма от България“ е всред най-добрите редове, посветени на Руско-турската война. Но тогава… Тогава защо цял век и половина тази книга не е станала достояние на българския читател?

Да речеш, че в България е нямало и няма „русофили“, че е нямало „Здравствуйте братушки“ или „Кат Русия няма втора“ – не върви. И паметници колкото щеш, и сборища на българските русофили всяко лято! Тогава заключението идва само: книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди!

На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града.

Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове – сакън – тук живеят християни!

Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си.

Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите! Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент:

„ Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.

– Известна ли ви е прокламацията на руския цар към българите? – …

– Не ни е известна – отговарят българите.

– Известно ли ви е, че занапред вие завинаги се освобождавате от заплащане на данъка военна повинност?

– Не ни е известно – отговарят българите и се кланят…

Този разговор се води чрез преводач на име Славейков – Рачо, един от славната славейковска челяд, доброволец в Освободителната война.

Забележителни са обясненията на важен представител на „гражданското управление“, който наказвал провинилите се българи да изтърпят двадесет удари с „нагайка“. Явно на този човек не му е било известно, колко много „носим ний на бой“!

Но вие забравяте , че сме дошли тук, за да ги освобождаваме, а вие… с нагайката! – възкликва Утин.

Повярвайте ми, за тях най-доброто освобождение е нагайката! – последвал отговорът.

Според Евгений Утин гражданското управление се оказало чисто недоразумение. То се поверявало на военни, които никога не са се занимавали с администрация.

Повечето от тях приемали службата, залагайки на бъдеща изгода, кариера, власт. И нещо почти комично – някои от гражданските управители получавали назначения и заплати за градове и области, които все още били турско владение.

Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба.  

След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.

За да обобщя, нека попитам: откъде идва обвинението за неблагодарност?  

Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас …

До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас.  

А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.

Става „безпощадно ясно“, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България“ да излязат на български.

В началото на войната руските военни се отнасяли снизходително, дори пренебрежително към българските доброволци, но след Стара Загора и Шипка оценката коренно се променила!

Подобни били и чувствата към румънските войски. До Гривица – презрение, след битката – уважение, дори завист.

Въоръжението на румънската армия се оказало по-модерно от руското!

Впрочем и огнестрелното оръжие на самите турци по време на войната 1877-1878 било по-съвременно от руското. От една справка за жертвите по време на сраженията за Плевен личи, че турците са дали по-малко убити и ранени от руси и румънци.

Изобщо тактиката на руското военно командване сякаш е била да не се жалят солдатите, те били по-зле въоръжени, по-зле екипирани, по-зле облечени от вражеските сили. И днес, когато велемъдри историци обсъждат Руско-турската война и не могат да постигнат съгласие за нейните подбуди, трябва безусловно да приемат само едно – жертвата на обикновения незнайния воин.

Чистият алтруизъм е много рядко явление, Алберт Швайцер, Майка Тереза, редниците на майор Рид са за жалост драгоценни изключения.

Нито руските имперски въжделения – „Рано или късно Константинопол ще бъде руски“ – Фьодор Достоевски“, нито сълзите на съчувствие към българите, пролени от Александър II, нито славянофилската идея, са могли да доведат до нашето освобождение, ако за него не е гинел руският солдат, ако вечер от военните станове не се е носела песенната печал на „Кол славен“.

Малцина българи знаят, че и до ден днешен при тържествена заря-проверка тръбите свирят прекрасната песен на Бортнянски, написана още през осемнайстия век, подозирана, че била масонска, но със сигурност, известно време изпълнявана като химн на руската империя.

Отстъплението на руските войски от Стара Загора, Казанлък към Шипка и Габрово е покъртително описано от Евгений Утин – хиляди българи побегнали да дирят спасение отвъд Балкана.

Майки с по две деца в прегръдките си и още две подтичващи редом. Изнемогващи жени, които са принудени да хвърлят новородените си чада в пропастите, за да не бъдат осквернени от турците и за да успеят да спасят живота на останалата челяд!

… Върви войник в едната му ръка пушка в другата детенце обвило врата му с двете си ръчички.

– Чие е това дете?

– Кой го знае, чие е! – равнодушно отговори войникът.

Вървя вчера и гледам на пътя лежи малчуганче, в същата тази дрешка и крещи.

Огледах се, никой няма наоколо, трябва да са го изгубили. Какво да сторя? Да го оставя е грях, то може да е малко, но е християнска душа. Вдигнах го и го понесох. Ще го взема с мен, дано Господ помогне да се прибера у дома с него. Тогава ще направя от „братушката“ руснак…

Неизвестна е съдбата на руския войник и българското дете, Утин се опасява, че най-вероятно и двамата са загинали. Но тази трагична картина на воина, който се катери по урвите с детето на плещите си, впечатлява повече от всичко, което русофилското въображение може да ни натрапи. Защото понятието русофилство, както всяко филство и фобство, е остаряла измислица, лишена от логичен смисъл.

Невъзможно е да се обича цял един народ, не може едновременно да се умиляваш от саможертвата на неговите герои и да оправдаваш неговите палачи и сибирски зандани.

Песента „Любите Россию“ е музикално-поетическа просия! „А като Русия няма втора“ – мъркане на гладен котарак. Когато обвиняват Албер Камю, че не поставя Франция над всичко, той отвръща: „Да, защото аз поставям справедливостта над Франция!“.

Жестоки са главите, които Утин посвещава на медицинската помощ – гноящи отворени рани, страдание, безсилие на малцината на брой лекари, самоотверженост на студентите доброволци, стенания до небесата, кървища, просмукали земята, и пак неуредици, пак недомислици…

Още по жестоки са редовете, разобличаващи интендантското обслужване на войската. Подкупи, измами, кражби, сякаш цялото това организирано посегателство спрямо собствения му руски народ е дело на някакви чужди, зли, прокълнати същества, за които смъртта на руските войници е доходен поминък.

Признавам си, че не исках, не можех, да повярвам на автора.

Дори настоявах да съкратим от тези редове, не само защото те бяха кореспонденция до различни вестници и поради самото си естество някои описания и размисли се повтаряха, но и защото ние – преводачи, редактори, консултанти, не сме толкова коравосърдечни, за да понесем всичкото зло, съществуващо в борбата за една справедлива и благородна кауза.

И не напразни са заключителните думи на автора, за безусловната истина, че преди всичко и по-скоро от всичко Русия трябва да се загрижи за самата себе си!

Пет години след публикуването на цялата книга „Писма от България“ Евгений Утин умира.

Не е могъл клетият да види как страната му се е погрижила за себе си през следващия век. И по-добре.

Докато се пишеше този предговор в паметта ми, започна да кръжи една стара, руска, военна песничка Реших да я поместя на края, защото все пак за всеки край е необходима поне една усмивка, макар и горчива:

Как хорошо служить в пехоте,

под барабан маршировать.

Ложится в грязь и спать в болоте,

потом на солнце высыхать.

Георги ДАНАИЛОВ

Писма от България (откъс)

Писма от България през 1877 г.

Ако в обикновени дни Свищов можеше да впечатли с нещо ново, оригинално, сега възприятието беше по-силно заради белезите на "завладян" град, които се набиваха в очи на всяка крачка.  

Като минете по която и да е улица, като погледнете която и да е къща, ви изненадваха знаците и надписите на всяка стена.  

На една къща с тебешир бе начертан огромен кръст, на друга изненадваше надпис на руски, но с грешки: "домъ христiанина!" или "домъ болгарина".  

Съвсем като след Вартоломеевата нощ!  

Какво да говорим – тази съдбовна нощ трябваше да се появи в паметта ми, ако някой можеше спокойно да мисли за случилото се в града в паметната нощ на 14 срещу 15 юни!

По турските къщи нямаше никакви надписи, но пък те бяха напуснати, съсипани и дори – уви! – ограбени.

Сега нали разбирате смисъла на кръстовете и надписите?

пред Извикано

Писна ми да превръщат Свищов в призрачен град Мерките по унищожаването на комарите УЖАСНО ЗАКЪСНЯХА и се измериха с едно наистина смехотворно пръскане със самолет, модел "Битката при Вердюн"...

Официална страница на FACEBOOK