Пътеводител за България – пътища и безпътие

#
12 Jan 2019

За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.
Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.
Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.
Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.
Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.
Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.
Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.
Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.
Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.
Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.
България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.
Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.
Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“ . В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси.
Вестник „Щурец”, 1933 г.

Актуално Свищов припомня: Райко Николов Алексиев с псевдоним Фра Дяволо е виден български художник, карикатурист, фейлетонист. Той е неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България; сътрудник на периодичните издания „Македония“, „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Българан“, „Маска“, „Зора“; основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“ (1932 – 1944). Автор е на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони. Участва в няколко художествени изложби.
През 1932 г. основава седмичния вестник „Щурец“. Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. „Щурец“ се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г. Тиражът му от 50 000 през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на „Щурец“. Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.
Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията – тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков – глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето – шоп одумник, Отец Тарапонтий – практичен духовник.
С успехите си, а също и с нерядко жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”.
Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Алексиев бива пребит до смърт на 18 ноември 1944 година в София.
В документалния роман „Горещо червено“, създаден въз основа на интервюта на авторката Ивайла Александрова със съпругата на Алексиев и на проучване на архивите от Народния съд и МВР, се цитират различни версии за мъченията и края на художника, но нито една от тях не е доказана безспорно.
През март 1945 година Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.
След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година е реабилитиран. Съюзът на българските художници отваря галерия „Райко Алексиев“.

 

 

 

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK