Първата възпитаничка на строителното не се срамува, че рови в кофите за боклук

#
04 Sep 2018

Една от гледките, с които свикнахме през последните години, са клошарите. Днес те са ежедневие. Често по улиците на Свищов се виждат хора на различна възраст, които ровят в кофите за боклук.
 Някои ги подминават с презрение, а други поглеждат към тях със съжаление. „Не се срамувам, че с труд изкарвам прехраната си от контейнерите. Трябва по някакъв начин да оцелявам. Само не искам да ме закачат, защото никой от добро не е тръгнал по кофите за боклук”, изплаква болката си 66-годишната Неда Тирева.
Тя е единственото момиче, което преди повече от 50 години е първокурсничка в новооткритото Професионалното училище по сградостроителство в града. След завършването си успява да се наложи като добра електроженистка. Отгледала е 3 деца. Дълги години работи в Промкомбината, но се разболява и сега е пенсионер по болест.
„Обичах учението, но родителите ми нямаха пари, за да ме издържат. Няма да забравя добрината на класния ми ръководител Александров, който един ден ме срещна на улицата и ми се скара, че не ходя на училище. Казах му, че нашите нямат пари за дрехи и учебници. Тогава учителят ме хвана за ръка и ме отведе при тогавашния секретар на партията Мария Марчева. След като си размениха няколко думи, Марчева стана, хвана ме за ръка и отидохме заедно в магазина. Облече ме от “главата до краката”, а след като разбра, че обичам леката атлетика, се обади на учителя Жельо Замфиров, при когото започнах да тренирам. Така успях да завърша основно образование, а после продължих в сградостроителното училище в града. При социализма беше добре, но с идването на демокрацията животът ми се обърна на 360 градуса. Мизерната ми пенсия не стигаше дори за лекарствата ми, а трябваше да мисля и за прехраната на децата си. Не мислех за здравето си, а за това как да оцелея. Никой не ме вземаше на работа, а трябваше да се яде”, продължава разказа си Неда. И понеже не обича да се моли и да я съжаляват, решава сама да се справи с неволите в живота. Взема количката и започва да обикаля контейнерите и магазините за картони, хартия и каквото още намери, които после предава на изкупвателните пунктове, за да си докара някой лев за прехрана. За разлика от другите клошари, работното време на Неда е в тъмните часове на денонощието, защото тогава липсва конкуренция около гюмовете и докато се разсъмне, тя вече е напълнила догоре количката с кашони, пластмасови бутилки и всичко, което е сметнала, че може да й бъде в употреба. Складира намереното на тротоара пред дома си, което буди недоволство у комшиите й, но напоследък се старае да въведе ред в подредбата на „стоката”, докато дойде камионът на вторични суровини.
 Неда се радва, че миналата Коледа и нейната трапеза не е била празна. „Ден преди празника седнах и аз като „бял човек” да изпия едно кафе в заведението срещу „БИЛЛА”. До мен бе седнало младо момче. Не свалях поглед от него, защото много обичам младите хора. По едно време стана да излиза и ми подаде 5 лв. със заръката да си купя нещо за ядене. След малко се върна отново с приятелката си и седнаха на същата маса. Когато реших да си тръгна, момичето се доближи до мен и ми подаде също 5 лв. Благодарих им от сърце, целунах ги и двамата и им пожелах Господ да ги дари с много здраве и щастие. Отидох и си купих някои неща за ядене и масата ми за Коледа беше празнична. Младите хора са по-милостиви и добри. Много от възрастните са злобни и завистливи, не проявяват човещина. А никой не знае дали няма да изпадне в моето положение”, смята Неда.
А и за още една радост споделя в обиколката си край контейнерите. Когато на Бъдни вечер в малките часове на нощта достигнала до един от гюмовете, върху него намерила 3 найлонови торбички с лакомства. „Явно някой човек с добро сърце е помислил и за нас – клошарите. Това бяха две капчици радост в моето нещастие. Не посмях да взема и трите пакета, взех само единия, за да има и за моите братя и сестри по съдба. Нека и те да засладят душата си”, споделя Неда.
 „Не ме е срам да се нарека клошар, защото сама си изкарвам прехраната, а не чакам на социални помощи”, категорична е Неда, която бърза да разтовари количката и да поеме за втория курс. “Такъв е животът в България. Кой проси, кой мизерства или обикаля контейнерите – трябва да се оцелява”, заключава философски някогашната електроженистка.

 

пред Извикано

Писна ми да превръщат Свищов в призрачен град Мерките по унищожаването на комарите УЖАСНО ЗАКЪСНЯХА и се измериха с едно наистина смехотворно пръскане със самолет, модел "Битката при Вердюн"...

Официална страница на FACEBOOK