Моето училище

Преглеждания: 507 #
22 Nov 2019

    Казвам се Надя Мочкова и съм родена в плевенското село Брегаре. Средно образование завърших в гимназия „Анастасия Димитрова” в град Плевен, а след това института за начални учители в град Шумен. Работих една година като начална учителка по разпределение в едно варненско село. В училището имаше два слети класа и аз учех децата от единия от тях, които бяха във втори и четвърти клас. Това, което помня е как не можех да спя, ако някой не беше научил нещо. Не знам защо мислех, че задължително всеки трябва да знае всичко. Не помня как, но явно безсънните нощи са ми помогнали да измисля как да научавам всяко дете и когато в края на годината дойдоха на проверка, бяха изумени от знанията на учениците ми.
    На следващата година се прибрах при родителите си в Свищов и започнах работа като дружинен ръководител в началното училище „Тодор Миланович”.  Харесвах работата си, училището, децата, колегите, директора и се чуствах прекрасно.     На втората година от работата ми ме наградиха с лагер в град Полтава/на около 30 километра от град Киев/. Пионерският лагер беше един от петте най-големи в СССР-огромна зала за концерти и киносалон, зала с модели на всички космически кораби, площадка с атракциони като на панаир, виенско колелело, зоопарк, стадион за олимпийски игри, басейн с вода, която се загрява, В програмата влизаше пикник и спане на палатки до близката река с чиста като сълза вода, лилии, дървен мостик... и разходка със самолет над околностите. Имаше помещение-склад като препълнен магазин с медали и предмети за награди. При организиране на мероприятия си вземахме безплатно/free/ каквото и колкото си искаме. Мен ме изпратиха с подарък  от склада-цял грамофон, разбира се матрьошка и бутилка водка с перец от ярмарката/панаира/ в Сорочинци, родното място на Гогол. Подобен на лагера в Полтава е този, който руснаците направиха на морето - СОК „Камчия”.
    Бившата дружинна ръководителка на училище „Николай Катранов” стана директор на Пионерския дом и по нейно предложение ръководството на училището ме покани да заема нейното място. Не ми се напускаше моето си място и училище, но предполагам, че освен предизвикателството да отида в най-успешното още тогава училище, въпроса се е решил както тогава ставаше: „Партията реши”. Дали да приложа речник за непознати думи или поне да ги обясня под черта най-отдолу на страницата.
    Още помня първата седмица, в която се връщах всеки обед у дома и плачех. Не познавах никого, никой нищо не ми казваше. Бяха ме хвърлили в реката и дори не ги интересуваше дали ще се удавя ли или ще се науча да плувам. На 23 септември трябваше да организирам първия общодружинен/общоучилищен/ пионерски сбор. Никаква представа и никакъв спомен нямам как съм успяла да се справя.
    Ето така започна и почти целият ми трудов живот премина в училище „Николай Катранов”. По време на социалистическия период като дружинен  ръководител, а от 2000 година до 2018 като  координатор на проекти. Не помня защо съм го направила, но бях намерпила партньори и бях спечелила един проект за международно партньорство за училището по програма Коменски. Тъкмо се бях пенсионирала, но все още бях учителка по английски език в близкото село Ореш когато сегашния директор г-н Генади Иванов ме покани да работя в училище. Първо отказах, но след това се съгласих и така получих кабинет, на етажа на най-големите ученици, лаптоп и телефон. Бях притеснена защото не бях преподавала на толкова големи ученици, боях се, че съм възрастна и безинтересна в техните очи. Първите дни и първите контакти започнаха с „Мама каза да Ви поздравя”, „Тати каза да Ви поздравя”, „Баба Ви праща много поздрави”...... Мога да напиша дебела книга за незабравимите си прекрасни преживявания и пътувания с учениците и от двата си училищни периода, но според идеята ще трябва да се огранича в няколко страници. Имах щастието да работя и контактувам с най-мотивираните, трудолюбиви и целеустремени ученици. Всеки ден правех неща които ми доставят удоволствие и така живеех с усещането, че не работя, а се забаврлявам с хобито си. Насочвах учениците към различни състезания и конкурси, помагах им в подготовката и техните успехи ми носеха удовлетворението, радостта и щастието на успешния треньор, усещането за личен успех.
    Понякога на шега казвах, че сега правя същото както когато бях дружинен ръководител, уча децата да са активни, добре организирани и успешни.
    Не мисля да давам мнение и да насочвам разказа си към политически оценки и анализи за периода, в който бях дружинен ръководител, този на  чавдарчетата и пионерите, Помня големите пионерски сборове където цялото училище се събираше в салона на читалището и само аз и десетина пионери бяхме организаторите, всички останали учители и ученици бяха публика. Най-сладкият ми спомен - когато аз имам усещането, че ще експлодирам от напрежение и туку пристигне някой с въпроса: „Другарко Мочкова, аз къде да си оставя жилетката?”.
     А това, което остана незабравимо през целия ми по-нататъшен живот беше участието ни в телевизионното състезание: „Не се сърди човече”.  За състезанието, учениците се подготвяха предварително, изобщо не помня по кои предмети. Като част от предварителната подготовка отидохме да гледаме пиесата „Януари” на Йордан Радичков чак в родният му Михайловград. Писателят също беше на представлението. Когато пиесата свърши зрителите го изнесоха на ръце на сцената и публиката дълго и бурно го аплодира. След това в дневника от състезанието той ни нарисува една страничка с птички като тези от книжката му „Ние врабчетата” и ни написа послание. Едно изречение  от посланието аз дълги години пишех на листчетата и тефтерите за спомен на учениците, които завършваха: „Обичайте изкуството, то е хляб за душата!”. Разбира се на днешните деца не можеш да им напишеш такова изречение. За днешните деца хлябът е вредна храна. Това е от серията: „Традициите не са това което бяха”.
И още едно интересно изречение ни написа фокусник, който участваше в състезанието: „Трябва да се целиш в звезда, за да уцелиш поне камбанария!”. То също влезе в моите послания към учениците. Бях учителка в близкото село Ореш, което е католическо. Църквата играеше важна роля и се намираше на най-високо място в центъра на селото. Това изречение, което им пишех за тях беше разбираемо, подходящо и вдъхновяващо.
    Спомням си още, че като се връщахме от Михайловград децата се забавляваха като се замеряха словесно с научените от пиесата думички: пемперуга-пеперуда, клюводървец-кълвач, папуняк-пуек, тенец-вампир, маломерен човек... Като се завърнахме аз намерих и прочетох всички пиеси и произведения на Йордан Радичков. Не беше лесно в онези времена, в които за интересните книги. чакахме на дълги опашки, по няколко дни,  Състезанието се засне в един от павилионите/студио/ на БНТ, показаха ни и павилиона, от който се излъчваше легендарното предаване на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя”. За съжаление по това време от днешна гледна точка декора на телевизията/или поне на самото състезание/ в действителност беше бутафория, но пък заснетото на екрана изглеждаше вълшебно и привлекателно.
    Близкият поглед, който имам към втория период от престоя ми в училище „Николай Каатранов” прави спомените ми по-многобройни и избора още по-труден.
Главното бяха проектите за европейско междуучилищно партньорство. Продължавам да смятам, че програмите Сократ, Учене през целия живот, Коменски, Еразъм+, които по същество бяха едно и също, са най-хубавото, което Европейската комисия е правила за развитието и интеграцията на европейските училища. Това са проекти, чрез които няколко училища от различни едропейски страни/минимум три/, осъществяват дейности по определена тема. В рамките на две години 24 учители и ученици обсъждат извършеното по проекта на на работни срещи във всяко от училищата-партньори. Дейностите и пътуванията, наречени мобилности се финансират от Европейската комисия. Във всяка страна процеса се ръководи от ЦРЧР/Център за развитие на човешките ресурси/. Пътуванията бяха, нашите уроци на живо по география, история, литература, физика... Бяхме на места за които не сме и подозирали, че съществуват. Продължавам да твърдя, че възможността за участие в един такъв проект е най-голямата награда за всеки български учител, колкото и да са му увеличили заплатата. За учениците ни това беше възможност да се съизмерят по езикова компетентност със свои връстници от различни страни, Но най-вълнуващото за тях беше създаването на първите чуждестранни приятелства.
    За себе си мога да обобщя, че обръщайки се с мисъл назад, спомените ми са цветни, живи и незабравими. Като пъстър калейдоскоп в който са фиордите, дивата природа, елените и муфлоните на Норвегия; 200-те статуи в парка Вигеланд в Осло; фламенкото на танцьорите в ресторант в Мадрид; златният паяк и огромното цветното кученце пред музея на модерното изкуство ”Гугенхайм” в град Билбао, любимата ми снимка с приятелите партньори ”Между дон Кихот и Санчо Панса”; пред музея на Сервантес в родният му град Алкала де Хенарес; „Целувката”  на Огюст Роден в музея на изкуството в столицата на Улес, Кардиф; пилигримите с гегите дошли по пътя „Камино” на площада в Сантяго де Компостела; срещата с ”истинския” Дядо Коледа в снежната гора на Финландия, училището на бъдещето, което нарекох „училище като МОЛ” във Финландия, тюркуазените води на моретата в модерните турски градове Самсун, Кушадъсъ, Бодрум, Измир; величествените разкопки в античния град Ефес; разходката с лодки в Зелената Венеция на южна Франция... Париж, Лондон, Барселона, Палермо, Вилнюс, Рига, живописните градчета от Бискайския залив... А сега просто ще спра да изреждам за да не превърна разказа си в теографски пътеводител.
    Най-многобройно беше участието на ученици по Прграма „Евроскола” на Европейския парламент. Три пъти печелихме и пътувахме до Европейския парламент в Страсбург, което са 75 ученици през 2010, 2013 и 2017 година. Имахме право да участваме на всеки 3 години. ЕП финансираше пътуването на 25 ученици от гимназиалния курс и двама учители до Европейския парламент в Страсбург където заедно с групи от още около 25 европейски страни в рамките на един ден младежите бяха евродепутати за един ден и обсъждаха актуални теми от настоящето и бъдещето на обединена Европа. Всеки ученик получаваше около 400 евро с които ние наемахме туристическа фирма, която ни организираше пътуването от Свищов до Страсбурк и обратно. Голямо пътуване-цяла седмица... Но пък във виртуалните албуми на нашите пътувания са снимките и спомените от едни от най-забележителните европейски градове: Загреб, Любляна, Венеция, Цюрих, Залцбург, Страсбург, Мюнхен, Будалеща.
    Програма „Евроскола” открих в рекламния електронен седмичник, за който се бях абонирала и който получавам всеки вторник безплатно в електронната си поща и до сега. Първият път попаднах случайно и спечелихме участието само с един формуляр, но втория и третия път отбори от по пет ученици трябваше да се състезават с отбори от най-успешните и популярни училища на Великотърноска, Ловешка и Габровска област. Едно от най-трудните състезания в което сме участвали с учениците през годините. Те трябваше да знаят всичко за Европейския съюз, както се казва от А до Я и да са с перфектен английски и немски. Имаше и други важни тактически и стратегически въпроси и ситуации. При второто състезание дори напуснах много приятен международен уъркшоп във Велико Търново, за да проверя докъде е стигнала подготовката на състезателите. И добре че го направих. Най-тежкарските снимки на учениците ни са тези от Европейския пеарламент в Страсбург. В парламента освен, че се представяха успешно, те изглеждаха като надути пуяци. От репликите, които дочувах разбирах, че всеки от тях е сигурен, че като завърши ще стане истински евродепутат. Много мотивиращо участие и пътуване. И мноооооооооого забавно. Но това ще го разкажа в друго писание, по друг повод.
    Най-успешното участие беше в конкурс по програма на Европейската комисия generations@schools. Наградата за първо място беше пътуване на 29 ученици и 6 учители до Представителството на ЕК и Парламента в Брюксел. Спечелихме в надпревара с над 100 училища от над 20 европейски страни. Получихме грамотата на която пишеше на английски: Първо място в Европа....
    Направих си списък с имената на всички участвали училища, градове и държави. Сред тях имаше по четири, пет от Париж, Мадрид, Рим, Берлин, София и другите европейски столици. От време на време отварях списъка, като скрито съкровище, разглеждах го отново и отново, и се кефех. Това като да си броях скритите жълтици в скритото гърне.
    Представители на ЕК от София и Брюксел, изцяло организираха пътуването ни със самолет, престоя в хотели в Брюксел и София, обяд в ресторанта на европейските депутати в Брюксел и над десет срещи с ръководители и представители на отдели в ЕК и ЕП сред които и с г-н  Димитър Цанчев, Посланик, Постоянен представител на на Република България към Европейския съюз.
    Най-трудното, даже инфарктно и може би най-интересното състезание беше „М-тел талант”. Мога да напиша бестселър, повярвайте.
    И така в училище се получи писмо от телекомуникационната компания Мтел, с което ни канеха да участваме в конкурс. От писмото се разбираше, че  в конкурса са поканени да участват само първите 25 училища от цялата страна с най-висок успех от задължителните матури според класацията на МОН за изтеклата учебна година.
    Бяхме на 23-то място, което за едно провинциално училище си е топ постижение. Директора ни възложи и аз и Христинка Борисова, която от началото на годината беше станала помощник директор, със съвместни усилия написахме проекта. Колко му е. И двете цял живот това правехме. Кога печелим, кога не. Този път спечелихме.     Журито, в което влизаха две известни водещи на популярно предаване в Нова телевизия и разни професори бяха изписали доста суперлативи по повод качествата на нашия проект. Другото училище, на което проекта стигна до финала беше Американския колеж в София. Абсолютно стресиращо. В интернет поставиха електронна платфора разделена на две с брояч на резултатите за двете училища. На 3 ноември състезанието започна и щеше да продължи един месец. Простичко казано всеки ден качвахме снимки от училищния живот, всяко училище ог своята си страна, и ние и феновете ни гласувахме с лайкове, като във Фейсбук.
    И така започна голямото щракане. Аз пишех и пращах приканващи рекламни послания, общи и лични, на познати и непознати; правех, избирах и слагах снимки и клипове; пишех си писма с контактните лица;  изчетох всичко, което беше изписано в сайтовете на Американския колеж, Мтел и  All channels/нещо като вражеско разследване/; обикалях класовете и агитирах на живо; щраках лайкове като всички останали... Отначало на всички ни беше много забавно, после ни писна. Някъде до 23 часа вечерта все водехме с броя на лайковете след което сякаш изведнаж резултата се обръщаше за минути и изоставахме със стотици лайкове. И това породи у мен съмнения, подозрителност и дори параноя... В един момент реших да прекратя участието ни и да се откажем, но имаше вече толкова нахъсани за победа, че се оказа невъзможно. Не можех да се храня, не можех да се наспивам, бях на ръба на нервна криза с мисълта „Никога не е късно да се издъниш/провалиш/”. В един момент започнах да получавам съобщения с идеи и предложения от бивши ученици, Борислав от 12 клас ми изпрати приложение, което снимаше екрана с платформата на всеки две минути. Нощем докато щракахме, си пишехме с учениците, които учеха някъде другаде по света. Като с бонбончета се подслаждах препрочитайки написаните мили думи като тези на проф. Маргарита Богданова: „Само ти можещ да мотивираш целия свят и да спечелиш!”  Победихме учениците от Американския колеж в София с над 1 000 000 лайкове. Спечелихме титлата Мтел талант за училището, огромна торта за всички ученици, 17 хиляди лева за прекрасния театрален фестивал, който направихме след това/на всякакви езици и с Оскари/, екскурзията до София, и аз прякора Лейди Милион. И надявам се всички вие нашите ученици спечелихте увереност и самочувствие за победа в битките, които ви предстоят в живота, колкото и трудни да ви се струват, колкото и невъзможна да ви изглежда победата.
    А ти читателю, ако четеш посланието ми, това означава, че книгата вече е отпечатана. Хартиена книга?! В един момент от живота в който непрекъснато ни приканват да си свалим приложение на телефона, от което ще ни четат книга, някои книги дори от авторите. И хартиените  книги сякаш са на път да изчезнат.  В интернет пространството и социалните мрежи непрекъснато излизат статии, в които ни убеждават как и училищата като сгради ще изчезнат. Но засега и училищата и книгите ги има. И ако ти четеш тази книга, ще добавя за пореден път, че и  мечтите се сбъдват. Защото тази книга беше една от моите мечти.

Надя МОЧКОВА

 

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

Официална страница на FACEBOOK

Галерия

Свищов нощем /СНИМКИ/